Явно вдовицата на летеца е майсторка на печивата.
— Чудо! — похвали ги искрено Голованов. — Черпите ли съседите?
— Че как. Моите, дъщерята и зетят, почти не ядат тестени работи. Току занасям на Олег Анатолиевич. Той ги обича. Минчеви съм черпила, само че те… — тя се смути за миг, търсейки думата — те не си падат по това.
В това време на площадката се чу шум и съседната врата тракна.
— А ето че и вашият пенсионер се върна… Какво се каните да пишете за него?
— За бившите сътрудници на Комитета за държавна сигурност, които сега се намират на заслужен отдих. Бит, условия, как намират съвременната политика и обществото — съобщи Голованов, като гледаше Замятна право в очите.
Докато изпращаше госта, домакинята сама позвъни лично на Колядни, представи го и се прибра в дома си, като доволно поклащаше бедрата си. Ще има какво да разказва на дъщеря си довечера. При стария пръч е идвал журналист.
Оказа се, че Олег Анатолиевич е възсух, но още твърде жилав и як старчок с нос като кука, сноп побеляла коса и хитри, проницателни очи. Той стоеше в антрето с пазарската мрежичка, пълна с пакети мляко и кифлички със стафиди, и подозрително разглеждаше непознатия.
— Заповядайте в кухнята, млади момко, ще пийнем чай и през това време ще поговорим — покани го най-накрая Олег Анатолиевич, обу си домашните чехли и зашляпа с тях по паркета.
„Действие първо, втора сцена“ — въздъхна Голованов и последва домакина.
Този път почерпката се състоеше от слаб, но качествен чай „Липтън“, пюре от червени боровинки със захар и масло, намазано върху срязаната на две кифличка, една от тези, които току-що беше донесъл бившият кагебист. Олег Анатолиевич още веднъж огледа Голованов с острия си поглед и извади от панерчето с хляба кутия с бисквити.
„Лакомник“ — отбеляза Голованов, докато размазваше обречено маслото по кифлата.
— Така значи, от „Комсомолска правда“ — започна Олег Анатолиевич и взе да духа чашата с чай. — Трябва да отбележа, че вестникът е хубав. Не по-лош, отколкото по мое време. Винаги си го купувам. Само че понякога не се ровите в боклука, в който трябва.
— Какво имате предвид? — Голованов направи обидена физиономия.
— Казвам за подбора на материала — започна да обяснява пенсионерът, сякаш пред него стои ученик. — Понякога има явно измислени статии, а понякога се пишат такива неща, че е по-добре обикновените хора да не знаят. Особено пък чужденците. Я колко много се навъдиха сега, като хлебарките. У дома например никога не е имало.
— Чужденци ли?!
— Не, хлебарки. В кухнята, а и в целия апартамент държа чисто. Забележете — сам! Вече седем години как си отиде моята баба… Нали ще пишете за бита?
— И за него. Но преди всичко — Голованов невинно насочваше стареца към интересуващата го тема — искам да разбера как се чувства заслужилият ветеран-чекист в нова Русия, за отношението към промените в страната, към появата на новото класово разслоение. — „Ей че го казах“ — помисли Голованов. — Как ви се отразява всичко това. Вие като офицер от КГБ в оставка сигурно имате собствена, аргументирана гледна точка.
— Така ли смятате? — Олег Анатолиевич чак се разтопи от удоволствие.
— Разбира се! Кой от старото поколение може по-добре от вас да сравни стара Русия, дори защо да вземаме Русия, да кажем — старата Москва и новата. Кой може да даде оценка. Обективна оценка! — Голованов постави ударението на последната фраза и през следващите трийсет минути повече не можа да си отвори устата.
Старият чекист се отприщи.
Олег Анатолиевич си припомни ярки епизоди от наситената си със събития биография. Най-запомняща се излезе ликвидацията на банда спекуланти през седемдесетте — музейни работници, които изнасят от страната цели контейнери икони и ценен антиквариат. Биографията на чекиста завършила с тържествено изпращане през май 91-а на заслужена пенсия. И както се разбрало само след три месеца, съвсем навреме. КГБ рухна и кой знае дали и Олег Анатолиевич нямаше да бъде погребан под отломките му. А така оцеля и до ден-днешен е жив и здрав.
В това време той прекъсна разказа си, извади от бюфета начената бутилка арменски коняк (истински!) и предложи да поменат Великата Кантора. На масата се появи тънко нарязан лимон.
След втората чаша за упокой на душата на Анюта Игнатиевна, споминалата се съпруга на домакина, Олег Анатолиевич удари с тежък двуостър меч по съществуващата система. Особено пострадаха органите за сигурност, които не умееха да осигурят нужния ред в страната.