— Винаги се поставя. Ако това е кола на жител от комплекса, то на сутринта аз говоря с него или с шофьора му. Ако не е на местен човек, по правило се вземат други мерки. След всички тези взривове в Москва и други терористични актове имаме много строги мерки за безопасност, може да има такава ситуация, че да не ни е до попълване на дневника.
— Например какви мерки? Правите оглед със служебни кучета ли?
— Случвало се е и с кучета — тросна се Белов.
— Добре, как да си обясним липсата на знака в дневника? За какво ви докладва дежурният от нощната смяна?
— Каза: заспал съм. Този въпрос вече ми го зададе следователят в деня на убийството, изобщо вече всичко му разказах.
Владимиров не обърна внимание на забележката. В деня на убийството следователят не е знаел за какво да се захване. Сигурно е разпитвал повърхностно: не знаете ли например това? Нещо, което би позволило веднага да хванат убийците.
— Вашите хора често ли спят по време на дежурство? Разрешено ли им е да спят?
— Спането е забранено. — Белов усети подигравката във въпроса и отговаряше сухо и почти враждебно: — Предполагах, че не спят.
— Дежурният обясни ли по каква причина е спал?
— Бил на лов. Не успял да си почине преди дежурството.
— Нали този, който застъпва сутрешна смяна, в шест часа, е трябвало при поемането на дежурството да обърне внимание, че липсва знак, и да забележи колата?
— Да, трябвало е.
— Но не е предприел нищо, така ли?
— Да.
— И двамата ли ще уволните?
— Още не е решено.
— Благодаря, а сега бих искал да поговоря с двамата.
— Те ви очакват. Кого да извикам пръв?
— По реда на дежурството.
Началникът на охраната излезе. Съобрази, че ще разпитвам по един, измърмори наум Владимиров, дали познава процедурата отблизо? Но това са излишни изводи. Може би просто размерът на стаята определи всичко. „В края на разпита аз не станах и той реши: искам да продължа в кабинета му.“
Вратата се отвори, в кабинета влезе дежурилият през нощта Андрей Скороход и погледна с ням въпрос оперативния служител. В малкия кабинет срещу седналия почти до вратата Владимиров се издигаше огромна фигура, просто нямаше как да не го покани да седне.
— Седнете… на масата — предложи Владимиров, оценил комичността на ситуацията. — Седнете и обяснете защо след като видяхте към пет часа сутринта колата, както личи от предишните ви показания, не сте отбелязали в дневника.
— Заспах.
— Спали сте до пет, събудили сте се, видели сте непознатата кола и сте решили още да поспите?
— Не съм решавал… Така се получи — тъжно и неуверено отговори пазачът.
— И трябва ли да ви вярвам? Не можахте ли веднага да измислите по-правдоподобна история?
— Не можах веднага. Тоест не съм си измислял. Казвам как беше.
— И колко дълго благоволихте да спите?
— Какво?
— Кога се събудихте и с какво се заехте по-нататък?
— В шест. Колегата ме видя, че съм сънен, и ме изпрати да си доспивам у дома. Главата ме цепеше.
— Тоест тръгнали сте си сънен за вкъщи да си доспивате. И не казахте нищо на колегата си за колата.
— Ами забравих, нали ви казвам, много ме болеше главата.
— Значи предния ден сте били на лов? Къде по-точно?
— Наблизо, край Калуга.
— И за какво ходихте, за лос или за глиган?
Явно Скороход не беше готов за толкова подробен разговор на тема, която няма отношение към делото.
— А, просто, си ходихме на лов — обърка се той, — каквото се случи…
— Какво, да не са открили ловния сезон? Или се занимавате с бракониерство? Между другото, кой беше с вас, какво оръжие използвахте, кога точно заминахте, кога се върнахте? Интересуват ме всички подробности.
Скороход гледа минута-две към Владимиров с разширени от смайване очи, а след това изведнъж изтърси:
— Добре де, притиснахте ме, не съм ходил на лов, просто препих, дойдох на работа с натежала глава, че и тук пийнах още. Нали за такова нещо щяха веднага да ме изгонят и аз затуй си измислих за лова и че не съм си доспал.
— Чакайте тук. — Владимиров остави съвсем посърналия пазач в кабинета, а той излезе в коридора и затвори плътно след себе си.
Колегата, с когото Скороход се сменяше — Яшкин — пушеше до перваза на прозореца. Той повтори почти дума по дума първоначалния разказ на сменника си: „Да, когато застъпих на смяна, видях колата. Да, заинтересува ме. Но точно тогава видях сънения Скороход, изплаших се, изпратих го по-бързо да си ходи да се наспи. После вече не намерих бележка в дневника. Да, според инструкцията трябваше да звъня на началника, но какво да докладвам? Как Андрюха е спал през цялото време? Кой знае как щеше да се обърне всичко?“.