В цялото жилище намериха общо единайсет „бръмбара“: в основата на бронзовата статуетка, зад гипсовия корниз в хола, в телефонната слушалка, в полилея, в кухия крак на масата в кабинета и на разни тайни места. Зад картината, зад широката и дебела рамка, имаше касетофон „Сони“ без касета.
— Нима с помощта на тези играчки може да се чува всичко, което става в такъв голям апартамент? — недоумяваше Олга, разглеждайки малките трофеи на Денис с размери на копче за риза и по-големите, колкото четвъртинка кибритена кутия.
— Може и още как — увери я Николай. — Ето вижте, високочестотен предавател, по правило той се слага в телефонната слушалка. Използва микрофона на слушалката и захранването от телефона. В телефонния контакт микрофонът се замаскира като кондензатор. А „бръмбарите“ са с реле: включва се в момента на разговора, ако няма сигнал — се изключва. Всички тия работи се слагат обикновено в корпуса на радио, телевизор или компютър. Оптимално: по три „бръмбара“ на стая. Ще ви кажа, че не просто е имало следене, а е било много добре организирано, правилно ли казвам, шефе?
— Правилно — съгласи се Денис. — Мога само да добавя, че не са работили самодейци, а професионалисти. Защо им е бил касетофонът зад картината? Не се вписва в общата картинка. Груба работа. Добре де, и професионалистите правят издънки. Понякога дори маймуните падат от дърветата.
— Така е, така е, и те се издънват — подхвана Николай. — Веднъж в зората на перестройката, когато още нямаше нормално финансиране, а все още се водеше някаква работа, двама агенти от Държавна сигурност тръгват на работа с въдица. Представяте ли си, пресметнали разстоянието от изхода на вентилационната шахта върху покрива до интересуващия ги прозорец и с въдица спуснали радио микрофона към вентилационния отвор на кухнята. А самите те заседнали в колата, която чакала на двора, и благополучно слушали и записвали всички разговори. Какво било учудването им, когато една вечер техният клиент се насочил към тях в колата, човекът, когото подслушвали, бил заедно със съседа си и ги поотупал. После се разбрало, че съседското момче, млад радиолюбител, докато въртяло копчето за настройка на средни вълни, ясно чуло разговора в съседния апартамент. Момчето разказало това на баща си, а бащата — на собственика на жилището. Най-тъжното за нещастните…
— Значи все пак съм била права. — Олга прекъсна Николай по средата на думата. Историите му й бяха омръзнали до смърт, главата й се пръскаше. Изведнъж й стана страшно от факта, че подозренията й са се потвърдили. — Денис, убит ли е бил Игор?
— Следенето още нищо не доказва — отговори Денис. — Разбира се, доста са ви били впримчили. Мъжът ви се е занимавал със сериозен бизнес, а страшно лошо се е грижел за собствената си безопасност. Може дори да се каже, че никак не се е грижел. Ако навреме беше потърсил специалистите по защита на информацията, всичко щеше да се развие по друг начин. Но никак не е задължително да е бил убит. Може да не са му издържали нервите и наистина да се е гръмнал, а пък и може… Ще продължим разследването. Ако разрешите, ще вземем лаптопа му. Сигурно файловете са били прекопирани. Трябва да уточним с нашия компютърен специалист как може да е ставало това.
В. А. Тур.
23 юни
По пътя за Покровско-Глебово Вениамин Аркадиевич размишляваше какъв може да е този управител. Главен лакей на новоизпеченото руско дворянство, за когото никой няма да се застъпи, ако стане нещо? Или все пак е фигура с определена тежест?
Как да се държи с него?
Или тръгна напразно? Трябваше да поведе негодника под стража и право в прокуратурата, там няма как да му помогнат „родните стени“.
Но, от друга страна, ако зад управителя стоят големи хора, със сигурност Гигантов няма да позволи излишна твърдост…
Винаги става така. Ту разкривай делото на всяка цена, ту гледай да не засегнеш случайно с непредпазлива дума или подозрение някоя важна персона. Ами ако двете неща са несъвместими? Кое да жертваме, питам аз.
Макар че — не. Как не се сети по-рано? Ако Гигантов възнамеряваше да пази спокойствието на някои важни клечки, нямаше да възлага делото на Вениамин Аркадиевич. Щеше да назначи някой по-сговорчив, а той пък щеше да се претрепе от реверанси надясно и наляво, нямаше да сваля белите дрехи, щеше само да гледа къде стъпва, за да не настъпи нечий любим мазол, да пази господ, а след половин година щеше да съобщи, че разследването няма реални перспективи.