— Сърце мое — не издържа той и се обърна към жена си, — как става така, че човек учи за шест, после работи, влага всичките си сили, целия си талант, а след това идва ден и дори не му дават възможност да работи? А нали човекът е вярвал и доводите в полза на вярата са били напълно убедителни. Но му обясняват — няма пари. За портиера на хотела се намират пари, а кой знае защо няма за инженерите от конструкторското бюро, за учителите, за преподавателите от вузовете.
— Веня, не се измъчвай! — Клавдия Степановна беше оптимистка по природа и умееше да намира някакъв положителен смисъл във всякакви неприятности. — Най-лесно е да си нещастен. Кога превратите и революциите са правили честните хора в Русия щастливи? На завоите на историята не излизат първи най-добрите, а най-отраканите — онези, които ще могат да изблъскат тичащите във вътрешния кръг. Колко пъти сме говорили за това? Евгений ли те разстрои толкова? Успокой се. Ще се оплаче и ще продължи да работи. Пред кого да се пооплаче, ако не пред родителите си.
— Не само Евгений… — Но желанието му да говори изчезна. Пък и тя е права, докога ще наливат от пусто в празно! Русия не играе за първи път на революции и преврати. Предстои й да издига отново и науката, и изкуствата, и занаятите. Жалко само, че всичко това няма да стане скоро. Няма да го видим с очите си.
Денис Грязнов.
24 юни
— Добър ден, Лидия Ивановна. — Шчербак демонстрираше върха на галантността.
— Пак ли вие? — По лицето на секретарката на Минчев не можеше да се разбере дали новото посещение на ченгето й е неприятно или напротив. Във всеки случай Лидия Ивановна едва ли можеше да се оплаче, че я откъсват от работа заради глупости: не се виждаха никакви клиенти и изобщо тя стоеше в офиса в горда самота. — Как върви разследването?
— С огромни крачки, Лидия Ивановна. Появи се нова интересна информация и ние с шефа — Шчербак кимна към Денис — бихме искали да проверим. Ще ни разрешите ли да поогледаме тук?
Секретарката претегли с поглед Денис и повдигна рамене:
— Моля, оглеждайте. В края на краищата не ме засяга. Ако бяхте дошли утре, изобщо нямаше да намерите тук жив човек.
— Закриват ли ви? — изрази съчувствие Шчербак.
— Попитайте Берьозин, във всеки случай аз вече не работя тук. Само ще си събера нещата и довиждане. — Тя демонстративно насмете в една картонена кутия някакви книжа от бюрото, снимка в рамка, голям калкулатор и стана, явно възнамеряваше да излезе да пуши в коридора. — Няма да ви преча, кантората е изцяло на ваше разположение.
— Е, откъде ще започнем? — поинтересува се Шчербак.
— Отначало. — Денис се огледа. Офисът се състоеше от две доста големи стаи: директорския кабинет, в който имаше две бюра, тоест Минчев вероятно е делил кабинета със заместника си, и приемна, където е била господар секретарката. — Ти погледни в приемната, а аз в кабинета.
Дори един бегъл оглед на кабинета даваше повече от десетина „нестандартни“ места, където може да се скрие уред за подслушване, и още повече „стандартни“. Денис провери телефоните, контактите, настолните лампи и прочие „стандартни тайници“ за „бръмбарчета“ — нищо. Дори и да е имало, навреме са ги прибрали.
Шчербак вече привършваше в приемната, стоеше с кисела физиономия на прага. Не беше успял да намери нищо.
— Ще пиете ли кафе, господа детективи? — Секретарката се беше върнала и наблюдаваше Денис с нескрито любопитство.
— Сложете кафеварката, а ние ще решим — измъкна се Николай.
След три часа и петнайсет минути щателният обиск в кабинета свърши, но не се намери нищо, което да подсказва за следене.
Денис седна на стола на Минчев и се загледа в тавана. Там висеше някакво загадъчно съоръжение, което досега не бе докосвал — разбира се, полилеят на Чижевски. Всъщност само там не беше проверявал.
— Лидия Ивановна! — извика ченгето. — Извинете, дайте ми нещо да покрия писалището, трябва да огледам полилея.
Секретарката дръпна чекмеджето на бюрото на Минчев и безцеремонно измъкна оттам цяло тесте разпечатки.
— Това ще стане ли?
— Разбира се, благодаря.
Денис се качи на бюрото и разви декоративната чашка, скриваща отвора на тавана в основата на полилея. После внимателно раздели жичките. И тук нямаше „бръмбар“, но все пак откри нещо — съвсем новичко парче изолирбанд върху прашната оплетена паяжина от кабели. Денис го разви внимателно — точно така: изолацията на кабела беше срязана внимателно и жицата зачистена. Пита се — защо? „Бръмбарът“ се е захранвал точно оттук.