— Предложи ли ви да ги купите?
— Да. Но не се споразумяхме за цената и се наложи да се откажа.
— Прекалено много ли искаше?
— Шегувате се! Тази информация не може да струва „прекалено скъпо“! С нея щях да го изхвърля от пазара като две и две четири. Просто не бях готов да заплатя… — Бочаров се запъна.
— Колко, ако не е тайна?
— Тайна — рязко го прекъсна Бочаров. — Изобщо не знам защо ви разказвам всичко това. Глупаво е и нерационално. Бизнесът е война, а на война всички средства са добри. Дали не остарявам? Разчувствах се. Съжалих се над Минчев…
— Как мислите, убили ли са го?
— Кой? Дори да е открил кой го е провалил, какво може? Не, мисля, че сам. И най-вероятно няма да намерите никакви следи.
— Все пак разкажете за младежа — помоли Денис. — Как се казваше, как изглеждаше? Не ви ли остави някакви свои координати?
Бочаров въздъхна съкрушено:
— Напразно питате. Макар че не ми пречи, моля. Изглеждаше обикновено: към трийсетгодишен, висок, жилест, брюнет, косата къса, сресана назад, приятна усмивка, облечен с вкус. Не забелязах особени белези. За представяне, не се представи, просто каза, че има за мен изгодно предложение — Бочаров порови в джоба си и извади смачкано листче от бележник, — остави ми телефонния си номер, в случай че размисля и все пак реша да купя от него документите.
— Но вие така и не се решихте?
— А иначе щях ли да седна да разговарям с вас?
— Добре, а кой друг би могъл да ги купи?
— Не знам, но ако разберете при кого са отишли договорите на Минчев с общината, това ще са купувачите.
Денис Грязнов.
25 юни
Когато сутринта Денис пристигна в „Глория“ доволен като слон, Макс вече го чакаше. Ако се съди по зачервените му повече от друг път очи, геният не се беше прибирал вкъщи и днес не е спал. Изобщо не е ясно кога спи. Затова пък не възникваха съмнения кога се храни. Пак по негово твърдение трябвало непрекъснато да яде, за да възстановява енергията, изгубена поради излъчването на мониторите. Което той благополучно правеше. Отрицателната страна на този чудесен процес беше, че трохите от хотдог, чипсовете, пиците и прочие нездравословна храна, а също капките от кока-кола, напитката на елитните хакери, много скоро попадаха върху клавиатурата. Налагаше се да ги разглобяват и чистят, а след две–три чистения направо да ги изхвърлят и да купуват нови.
Денис дори въведе особено, специално перо разходи: „Клавиатури — 2 бр. Месечно.“
— Хайде, хвали се — усмихна се Денис. — Изрови ли нещо?
— Ъхъ — доволно поклати глава Макс. — Следи от „троянски кон“ в лаптопа на Минчев.
Денис познаваше Макс много отдавна, нежно обичаше дебелата му брадата физиономия, неспирните шеги, умението да консумира бира с чипс в неограничени количества, ценеше го много високо като специалист, но от първия път изобщо не разбираше за какво става дума.
— Какъв кон?
— Троянски. Не дървен, естествено — електронен. Дори бих казал — виртуален. А трябва да ти кажа, че „троянският кон“ е подарък, който изобщо не очакваш. — Виждайки, че Денис все още нищо не разбира, той започна да обяснява по-подробно: — Повечето троянци по нещо приличат на вирусите и на „червеите“. Имат сходни методи, но различни функции. „Троянският кон“ попада в компютъра на жертвата и там по някакъв начин се активира. Например от самата жертва. След активирането трябва да проникне в системата, да поеме някои функции, отговарящи например за безопасността или за връзката с „външния свят“. След като се приспособи в системата, започва да събира полезна информация от „заразения компютър“ и с помощта на средствата за връзка, например по модема, започва да предава данните или да ги натрупва за по-нататъшно прибиране в режим manual, тоест ръчен. Има троянци, които накрая изтриват цялата информация в компютъра. Изглежда, лаптопът на Минчев е бил заразен с подобен вирус. Електронният адрес, на който „троянският кон“ изпраща информацията, също задължително трябва да е в компютъра…
— И как да го научим?
— А за какво имаш глава? За да ядеш ли? — Макс запрати една шепа чипс в устата си. — Нее. За да си пъхаш носа във всички файлове без изключение.