— Ето какво имаме към днешна дата…
Денис и Олга седяха в същия ресторант. Този път тя пиеше чай с виенски кифли.
Денис докладваше за свършеното:
— При огледа на компютъра ви стана ясно, че от него наистина е източвана информация. Следите водят в някаква си фирма с название „Е-Bittles“. Фирмата е специализирана в областта на сложната електроника, значи напълно е възможно да направи и подслушвателните устройства, които намерихме в апартамента ви. Между другото в офиса на Минчев имаше не по-малко. И засега дори не се досещаме кой все пак е поставил апаратурата. Да ви хрумва нещо?
Олга сви рамене:
— Не знам. Нашият апартамент е с охрана. Сигнализация. Трудно мога да заподозра домашната ни помощничка, тя има прекрасни препоръки. И после, някой се е промъкнал и в офиса.
Денис продължи:
— От друга страна, конкурентите на мъжа ви ни посочиха някакъв младеж, който им предлагал да закупят пълната информация за фирмата на Игор.
— Кога е станало това? — Олга започна да се вълнува.
— Примерно един месец преди смъртта на Игор.
— А как е попаднала информацията при него?
— Възможно е младежът и фирмата на име „Е-Bittles“ да работят съвместно. Ние знаем къде се намира фирмата, следователно ще намерим и младежа. Сигурно той има отношение към монтирането на апаратурата и е възможно лично да е следил мъжа ви.
— Лично да е следил Игор? — В очите на Олга се появи пълно объркване и смущение. — Значи и мен е следил лично?
— Не е изключено.
Олга за дълго остана замислена. Денис не й пречеше. Знаеше, че в хода на разследването винаги изплуват факти, които клиентът не харесва, които трудно възприема.
Най-сетне Олга заговори бързо, развълнувано, с наведени очи:
— Денис, трябва да ме разберете. Не мога повече така. Искам да замина оттук и да забравя всичко.
Олга разказа как й е опротивял този дом. Макар служителите на „Глория“ да махнаха всички подслушващи устройства, въпреки всичко тя усещаше чуждо, недобро внимание.
— Защо да ме следят? Какво искат от мен? Сега жилището ми се струва прекалено голямо, заплашително голямо. Ако се случи да се прибирам вечер, пред вратата губя по няколко минути, докато се опитвам да успокоя треперенето на ръцете си. Внимателно завъртам ключа в патрона и бързо светвам лампата в антрето. После стоя още няколко минути и се вслушвам с отворена врата, сякаш си оставям път за отстъпление. Струва ми се, че се побърквам. Изпитите ми минаха. Всичките ми университетски приятели и приятелки се разотидоха. Ужасно съм самотна в този апартамент, в този град. Моля ви, Денис, прекратявайте разследването, ще си получите заработения хонорар. А аз трябва по-скоро да се махам. Ще приключа някои въпроси и заминавам.
Денис слушаше с учудване как се лее емоционалният поток, след това сложи дланта си върху дланта на Олга. Тя замълча.
— Оля, успокойте се. Убеден съм, че нищо не ви заплашва. Нали у вас няма нищо, няма какво да ви вземат.
— Да, да, вече нищо няма.
— Не сте свидетел на престъплението и не сте носител на чужда тайна, тогава защо да ви преследват? Нали нищо не скрихте от мен?
Тя започна да маха с ръце:
— Не, не, разбира се!
— Ако имате реална причина да се опасявате за живота си, кажете, не се страхувайте, ще ви осигурим охрана…
— Няма нужда от охрана. — Като се стараеше да не гледа към Денис, Олга трескаво ровеше в чантата си, за да намери носната кърпичка, от очите й капеха сълзи. — Страхувам се, че няма да мога да ви се издължа, ако разследването продължи.
Денис я погали по ръката.
— Засега е рано да говорим за това. Още не сме използвали аванса, който ни платихте. Така че не се вълнувайте. Разследването продължава.
Борис Соломонович Хайкин.
25 юни
От трагичния инцидент в Покровско-Глебово вече бяха минали четири дни и Борис Соломонович, щом дойде малко на себе си, веднага започна работа. Беше се насъбрала много работа и се налагаше Борис Соломонович да остава до късно зад разкошното си писалище в кабинета в Думата, зает с книжа, разговори по телефона и приемане на посетители. Благотворният щадящ режим, предписан някога от доктор Кормилцев, отиде на кино. Не че Борис Соломонович нямаше време да се погрижи за здравето си и да си прави разтоварващи часове, и дори не е там работата, че се стремеше да забрави случилото се. Но той не можеше да се застави да излезе сам (бодигардовете не се броят), без Найда, която така украсяваше разходките му и им придаваше своеобразна функционална насоченост (не си губи просто така времето — стопанинът разхожда кучето си).