Ирина Георгиевна изскочи от кабинета с щастливо-успокоен вид, а Борис Соломонович си позволи да вдигне поглед от книжата и още веднъж да обмисли причините, поради които някакъв съдебен съветник Тур е решил да обезпокои нещастния депутат с болно сърце. Какви други поводи може да има за общуване с органите? Не се сещаше за нищо друго, освен за трагичния епизод отпреди една седмица със стрелбата и гибелта на хора, които не са кои да е на този свят, и Борис Соломонович се спря на този вариант. Сега по стара хубава традиция трябваше за всеки случай да размисли как именно да се държи с господин Тур, за какво да му говори, а за какво не бива. През тези дни Борис Соломонович вече пробва по своите канали да добие информация за случилото се, но не получи никакви разумни сведения. Разнасяха се най-различни версии, включително до покушение на прекалено усърдни поклонници на Кристина Арбатова, а и питаха с ласкава подозрителност самия Борис Соломонович дали не си спомня нещо такова за себе си. Изобщо имаше множество позвънявания със загрижени въпроси, но нито една ценна новина. Щом той, който винаги и всичко знае, няма никаква информация, значи и страшната Московска градска прокуратура не разполага с богата информация по въпроса. И за пореден път хукнали, разпитват свидетелите с надеждата, че са били изпуснати важни детайли и улики. Само че какво общо има Борис Соломонович, който не видя нищо, легнал ничком под прикритието на грижовната охрана? Може би господа полицаите разчитат, че Борис Соломонович притежава някаква секретна информация за жертвите и я крие? А може всичко да е много просто: искат за пореден път да сръгат депутата, кой знае защо депутатите не са обичани… Както и да е, Борис Соломонович се изпъчи и си каза, че не възнамерява за пореден път да повтаря отдавна и нееднократно протоколираните показания, след което малко си помърмори, в смисъл къде са тръгнали старши съдебните съветници, щом са толкова важни птици, нека се занимават с реални неща, а не да отвличат хората от работа…
С тези мисли понечи да се наведе над дебелата папка, когато след бързо, предпазливо почукване в кабинета отново се появи Ирина Георгиевна. Този път вече не беше смутена, а направо изплашена.
— Борис Соломонович, там в приемната ви чака… Той също е съдебен съветник, само че от Главна прокуратура. Но дори не е звънял предварително, няма никаква уговорка за среща, просто пристига и настоява веднага да го приемете. Фамилията му е Турецки, един строг, макар и вежлив…
Какво става, помисли сърдито Борис Соломонович. Толкова да бъде ухажван от следствените органи един беден депутат. Къде сте, уважаеми, когато човек има реален проблем, и какво досаждате на човека и не го оставяте на мира, когато той хабер си няма?! Никое сърце няма да издържи подобни игри, честна дума!
Като изрече наум тази възмутена тирада и няколко пъти мислено повтори две-три силни псувни, Борис Соломонович спокойно се усмихна на застиналата в очакване на заповедта Ирина Георгиевна, която с това напомняше неговата хрътка Найда. Усмихна се и кимна: хайде, значи, викай го, няма нищо ужасно, не се притеснявай без време. Ирина Георгиевна малко се поокуражи и рязко се насочи към приемната да покани при шефа чиновника от Главна прокуратура на Русия с любопитната фамилия Турецки. След секунда секретарката отново се появи, а веднага след нея в кабинета влезе твърде представителен субект, доста добре облечен, със спокойна усмивка, но студени очи. Борис Соломонович му хвърли бегъл поглед и сметна за нужно да стане, да излезе иззад бюрото, да подаде ръка и да посочи мекия ъгъл — с една дума, моля, да поговорим в непринудена обстановка.
Субектът възприе всичко това доста благосклонно, стисна ръката на Хайкин, представи се като Александър Турецки, старши следовател по особено важни дела. Веднага по новосъздадените правила за добър тон старши следователят по особено важни дела Александър Борисович Турецки предложи на Борис Соломонович изящната си визитна картичка, която ненатрапчиво потвърждаваше казаното. Те се настаниха в меките черни с бежово бие кресла край масичката от дебело зеленикаво стъкло, Ирина Георгиевна, демонстрирайки висшата степен на фирменото си обаяние, се осведоми по въпроса за чаено-кафените пристрастия и беше неизразимо зарадвана, че и двамата мъже предпочетоха кафето: тук тя можеше да блесне с майсторство, което може би ще настрои Турецки на благодушна вълна по отношение на Борис Соломонович. Чак до появата й с изрисувания жостовски поднос запознатите с правилата на деловия етикет Турецки и Хайкин водеха непринудена беседа, едва ли не за времето. Най-сетне, когато чашите бяха налети и на масата се появиха бонбони и бисквити, можеше да се пристъпва към причината, довела Турецки в Думата в кабинета на Хайкин. Борис Соломонович демонстрира висша степен на лоялност към следствените органи, извика леко след секретарката: „Ирина Георгиевна, ако обичате, няма ме за никого.“ И ето, отпил от благоуханното кафе в плътната черна чашка, стопанинът на кабинета започна ласкаво: