— Та какво ви доведе в нашите думски дебри, Александър Борисович?
Александър Борисович не беше лишен от чувство за хумор и затова отговори в същия дух:
— Знаете ли, доведе ме миризмата на газ, също и на нефт.
Борис Соломонович повдигна с недоумение вежди, а Турецки в това време продължи и недоумението на Хайкин се увеличаваше, понеже стана ясно, че стрелбата в Покровско-Глебово няма никакво отношение към посещението на старши следователя по особено важни дела.
— Борис Соломонович, бихме искали да получим от вас някои сведения. Относно търга за строителството на разклонението на нефтопровода Тюмен–Новоришск. Доколкото ни е известно, вие познавате нещата не от слухове и бихте могли да ни подскажете, някои неща.
— И какво именно ви интересува? Там като че ли всичко е кристалночисто — промърмори Борис Соломонович, вече застанал нащрек.
— Знаете ли, най-напред ни интересуват някои базови данни. Както ни е известно, търгът се е състоял преди половин година, разклонението Тюмен–Новоришск е признато за перспективен проект, състезавали са се извънредно много фирми и в крайна сметка „Бен Ойл“ е получила правото да строи. Но ето минава половин година, всичко е чудесно и изгодно, строи се не как да е, а с държавна гаранция, с парите като че ли всичко е уредено…
— И какво? — Борис Соломонович предпазливо наруши неочаквано възникналата в монолога на Турецки многозначителна пауза, дори усещаше някакво неприятно боцкане в дланите (за него това винаги означаваше предчувствие за задаваща се опасност).
— Какво става ли? Строено-строено, а още недостроено, макар отдавна да е време, всички срокове са минали. И сега държавата плаща неустойка, можете ли да си представите?
За всеки случай Борис Соломонович зацъка съкрушено с език, като едновременно се стараеше да запази независимо-учуден вид. А в това време, както си хрупаше лениво швейцарските бисквитки, Турецки продължаваше:
— Та ако не греша, Борис Соломонович, нали вие възглавявахте тогава комисията по горивата в Думата?
Борис Соломонович кимна предпазливо (не само усещаше бодежите в дланите си, сърбежът, предупреждаващ за опасност, стана нетърпим).
— Знаете ли — продължи йезуитски спокойният Турецки, — говори се, че някой е лобирал в правителството за „Бен Ойл“…
Ето отекна първият сигнал за тревога, помисли Борис Соломонович и си заповяда да не става нагъл, да не вдига предварително пара. Засега може спокойно да отрича всичко, но да не се обижда и да не говори прекалено сухо — това може да накара събеседника му да наостри уши. Затова отпи спокойно от изстиващото кафе и произнесе леко:
— Александър Борисович, ако става дума за лобиране, абсолютно нищо не мога да кажа. Както правилно отбелязахте, тогава аз ръководех директно тези въпроси и нямаше да пропусна подобни сведения. И в никакъв случай нямаше да стоя настрани, проектът беше твърде отговорен, за да се пробутва глупаво някой. Мога да ви кажа едно: всичко беше честно. Във всеки случай не са ми известни никакви доказателства за обратното. Лобиране! — при последната дума Борис Соломонович се усмихна тънко, показвайки с целия си вид колко нелепи са подобни подозрения, когато става дума за такъв сериозен проект като „Тюмен-Новоришск“.
Той мислеше как Турецки ще започне да настоява, ще се захване за някоя дума и беше готов за това (макар че Борис Соломонович избираше максимално предпазливо думите). Тези следователи са толкова пъргави и досадни, само да си подадеш пръста, и ще ти отхапят ръката. Но тук го очакваше приятна изненада, понеже следователят Турецки изглеждаше напълно успокоен и удовлетворен от отговора, не настояваше да продължат разговора и едва ли не се извини за ненужното безпокойство. Най-вероятно Турецки от рождение е посветен в тайните на успешната комуникация, възпети от Дейл Карнеги, понеже у Борис Соломонович се появи незабавно и настойчиво желание да докаже на Александър Борисович, че ни най-малко не го е обезпокоил, че винаги му е приятно да си поговори задушевно на едно кафе с интелигентен човек и така нататък.