— Веднага идвам да те взема — измърмори той някак сподавено. — Игор е мъртъв.
Смисълът на чутото не стигна веднага до нея, а после тя сякаш изгуби съзнание. Дойде на себе си от подскачането на професора край нея, пръскаше я с вода. В колата Сергей каза само, че Игор се е застрелял и че тя ще трябва да говори с милицията.
Не я пуснаха в кухнята, където беше се случило всичко. Но тя не се и стремеше да отиде там, бездруго въображението й рисуваше една от друга по-кошмарни картини. Сергей разказваше на мършавия лейтенант с уморен поглед как сутринта в единайсет започнал да звъни на Игор за важна среща, как не му отговаряли телефоните, нито домашният, нито мобилният. Наложило се да пристигне лично, пазачът на входа казал, че чул изстрел, извикали кварталния, а той пък от своя страна извикал дежурната група, както се полага, докарали свидетели, разбили вратата и намерили Игор в кухнята с простреляна глава. След това лейтенантът се опита да говори с Олга, но тя едва ли разбираше за какво я питат, отговаряше неясно и не на място. Оставиха я да се наплаче на спокойствие. Когато откараха тялото, се появиха няколко жени и започнаха да чистят кухнята — да бършат кръвта…
Оттогава Олга много рядко влизаше в кухнята. Не искаше нито да готви, нито да се храни. Ядеше бисквити или сандвичи с чай, за да се поддържа по някакъв начин. Ето и сега, минавайки край кухнята, Олга помисли, че няма да е зле да пийне чай, взе електрическия чайник, наля вода, занесе го в хола на масичката до бара, включи го в контакта и натисна копчето. Правеше всичко механично, а мислите й отново се връщаха към преживяното. По лицето й пак потекоха сълзи…
Смътно си спомняше погребението. Дойдоха много хора: служители, приятели, роднини. Всички говореха нещо, един през друг я утешаваха. Лелята на Игор по майчина линия, солидна дама с боядисана рижа коса, бивша учителка, непрекъснато разказваше как като дете Игор много често играел с детско пистолетче, макар леля му постоянно да му предлагала да прочете книжка, вместо да гърми.
— Права съм била, какво нещастие, все пак пистолетът изигра фатална роля в живота му… — И тя погали Олга по рамото и двете плакаха заедно.
Това беше преди десет дни. А сега Олга непрекъснато обикаляше из къщи, за да намери суха кърпичка, и се чудеше какво да прави по-нататък. Някъде откъм слънчевия сплит се надигаше чувството за безизходност. Вече нищо не можеш да измениш и да върнеш. Заедно с Игор умряха всичките й надежди и планове. Сега всичко, което притежаваше, с което беше свикнала, вече не й принадлежи. Това бе вторият удар, не по-малко болезнен от смъртта на мъжа й…
На следващия ден след погребението пристигна разсилен с призовка да се яви при следователя.
На хартийката имаше дата — 15 юни. Тогава тя извика след пратеника:
— А коя дата сме днес? — Но той или не я чу, или отговори, но прекалено тихо.
Игор не можеше да понася стенните и настолните календари, казваше, че развалят интериора. Цялата необходима му информация се намираше в неговия лаптоп. Тогава Олга отвори капака монитор и докато се вслушваше в тихото бучене при зареждането, гледаше как екранът светва с мека светлина. 14 юни. И в този момент тя изведнъж разбра, че пред нея е паметта на мъжа й, онова, с което е живял през последните месеци.
Но папките бяха празни, кошчето почистено.
Игор е изтрил всичко преди самоубийството? Но това не е възможно. Той се занимаваше с файловете, с документите, схемите, писмата като със собствени деца (не успяха да си родят деца). Разбира се, на другия ден Олга бързаше за прокуратурата, уверена, че ей сега ще разкаже всичко на следователя — за празния харддиск, за изтритите файлове — и това ще послужи като основна улика срещу онези, които са убили Игор. Тя не искаше повече да вярва в самоубийството.
Но следователят започна да й задава безсмислени въпроси, както й се струваше тогава, и дори не я изслуша.
— Знаехте ли, че сметките на фирмата са блокирани?
— Не.
— А че жилището е заложено?
— Какво говорите, да не сте луд?!
— На кого е продадена колата?
— Мислех, че е на ремонт…
Оказа се, че в гардероба няма кърпичка. Олга влезе в кабинета. Над масата е любимата й картина в широка тъмна рамка. Копие на „Лунна светлина“ от Куинджи. Преди Олга часове наред я гледаше с удоволствие, но сега нямаше желание. Защо? Само излишно, болезнено напомняне за онзи минал, рухнал живот. За изложбите, които можеше да обикаля с часове, за скитането из бутиците и антикварните магазини, за да намери разни дреболии като допълнение на интериора. Тогава й се струваше събитие да купи старинна бронзова статуетка или рядък порцелан. А сега на кого са потрябвали статуетките и порцеланът?