След това скочих.
Вече бях уредил с един приятел да заснеме тази каскада, защото беше първата във Военноморските сили. Дори и сега ми е страшно смешно да слушам коментара му на записа.
Когато летях надолу, на около 730 метра той ръмжи:
- Отвори парашута, по дяволите. Хайде! Отваряй кучия син, Марчинко!
След това, когато продължавам да падам като гюлле, той казва:
- По дяволите, Марчинко, шибано копеле, отваряй, по дяволите, отваряй!
След това преминава към съвсем сериозни богохулства. Най-после камерата улавя летящото ми тяло и повърхността на водата на един и същи кадър. В този момент бях съвсем наравно с върха на мачтата.
След това се чува "пльок". Парашутът ми се отваря. Отскачам нагоре. И се забивам като нож във водата.
Капитанът на кораба дори не изчака да се доближа, преди да задъвче задника ми. Започна през един мегафон и не престана, докато не се освободя от ремъците си и не доплувам до една лодка.
Но хората, които скачаха след мен, разбраха какво им казвах: прави като мен. Всички изпълниха отлични скокове. И след това никой от тях не се противеше на заповедите ми.
Аз не бях просто шеф. Аз бях предводител.
Манталитетът на Свирепия воин: Уроци от бизнеса
През 1987 г. няколко района на веригата "Доминос Пица Инкорпорейтид" започвали да затъват. "Доминос" тъкмо били преминали на второ място в националните вкусови проучвания и за тяхна голяма изненада и ужас "Пица хът", главният конкурент на "Доминос", започвали да предлагат пици.
Един от районите в най-голяма нужда от помощ бил източният, с център Балтимор.
Тогава един млад директор с манталитета на тигър, който се казвал Кевин Уйлямс, поел района. Уйлямс имал смел план. Искал да наблегне колкото е възможно повече на магазините, собственост на фирмата, и по-малко на чуждите с право да продават пиците им. Собствените магазини е трябвало да бъдат дойни крави, защото нямат друг господар, който да прибира повечето от печалбите. Но очевидно собствените магазини не печелели, защото управителите им, които не били собственици, нямали мотивация. Уйлямс трябвало да промени начина им на мислене, и то бързо. Отчаяно се нуждаел от вдъхновение за бойците си.
Затова започнал една светкавична операция, като
тръгнал от магазин на магазин и правел всичко необходимо, за да ги накара да вършат работа. Уйлямс познавал този бизнес достатъчно добре, за да може бързо да забележи слабите места във всеки един магазин - но не се ограничавал само да информира ръководителите за проблемите им и след това да си иде. Ако в някой магазин имало нужда от помощ при печенето на пиците, Уйлямс заставал до пещите, докато ръководителят успее да намери някой, който да запълни дупката. Ако в магазина касиерът не можел да работи добре с касовия апарат, Уйлямс работел вместо него, докато касиерът схване какво да прави. Ако подът се нуждаел от измитане, Уйлямс го измитал. Изпратил доста силно послание: Няма маловажна работа. Всяка работа трябва да се върши както трябва и всеки отговаря за всичко.
Уйлямс действал заразително. След като напуснел магазина, всеки служител в него гледал на работата си в различна светлина. Щом работата му е била достатъчно важна, че да я върши самият регионален шеф, значи е достатъчно важна и за самите тях и трябва да я вършат добре. Най-вече ръководителите прозрели това. Разбрали, че те са просто част от екипа и че работата им е да помагат на служителите, а не просто да ги юркат насамнатам.
Уйлямс занесъл същия манталитет на свиреп воин-бунтар и в регионалната главна служба. Прекарвал нощи и почивни дни в работа и в неуморни опити да прекрати потока от червено мастило върху отчетите за печалбите и да съживи фирмения дух. Уйлямс постоянно проповядвал лична отговорност на всеки в службата. Настоявал хората му да мислят за себе си не от гледна точка на ограничените си служебни характеристики, а като бойци в служба на цялата фирма.
След като Уйлямс водел така очебийно по пътя напред, не минало дълго време, преди този начин на мислене да се вкорени.
Един случай показва ясно как ценностите в района на Уйлямс започнали да се променят.
Рано една вечер, когато портиерът на главната служба бил единственият човек в сградата, иззвънял телефонът в един от кабинетите. Портиерът не е имал задължението да отговаря на телефона, но го направил.
Обаждал се един управител на фирмен магазин в района - човек, когото Уйлямс вече бил вдъхновил. Викал неистово. Почти свършил сиренето и ще трябвало да затвори магазина за вечерта, като загуби хиляди долари от продажби. Магазинът му бил на ръба на несъстоятелността и тази нощ можела да го събори.