Към 1970 г. Бауърман започнал да търси начин да извлече по-голям отскок от атлетическите обувки. Изоставил стандартните плоски подметки с остри шпайкове и опитал да направи гумена подметка с щамповани отвори. Накрая измислил подходящ прототип за подметка, като излял гореща пластмаса в поставката за ютия на жена си - така създал вафлената подметка.
Бауърман и Найт започнали да работят заедно, за да опитат да продават обувките с такива подметки. Те станали популярни. Фил Бък Найт ги нарекъл "найки" и започнал да ги продава в един магазин в град Юджийн, щат Орегон, където тренирал под напътствията на Бауърман.
Фирмата "Найки" се разраснала бързо, отчасти поради настояването за безкомпромисно обучение от страна на Найт. Най-вече неговите продавачи били най-добре обучените в тази сфера и били подготвени за всичко.
През осемдесетте години, когато страстта по джогинга замряла, "Найки" имали пълна готовност. Те променили насоката си към други спортове, насочили се и към спортното облекло и станали по-силни отвсякога.
Към 1990 г. Бил Бауърман стана мултимилионер от акциите си в "Найки". Бък Найт беше един от най-богатите в Америка и навярно най-силният мъж в света на спорта.
Найт - един напълно развит непокорен воин - преместил дейността си в Портланд и изградил огромен квартал с офиссгради, в които да се помещава световната главна квартира на фирма "Найки". За да влязат там, сега всички посетители карат по улица, наречена "Бауърман".
Фил Найт е забележителен пример за водач, изградил една водеща фирма от нула, като наблягал на обучението. Основателят на Ай Би Ем, Том Уотсън старши, е друг пример.
Обучението повече от всичко друго превърна Ай Би Ем във фирма за 7,5 милиарда долара. В най-ранните дни на Ай Би Ем Уотсън е имал само един служител на щат - директор по обучението.
Това може да ви се струва крайно силно наблягане върху обучението, но помислете за следното:
No В Ай Би Ем не е необичайно да преминеш значително преобучение на всеки три години.
No Всеки служител на Ай Би Ем, който бъде повишен, автоматично се записва в програма за обучение.
No В Ай Би Ем всички директори трябва да прекарват най-малко четиридесет часа обучение в клас.
Само преди няколко години изглеждаше, че "Епъл Макинтош" ще съборят Ай Би Ем от пиедестала. До 1993 г. Ай Би Ем губеха пари. "Епъл" бяха "нови" и "млади". "Епъл" бяха "бъдещето". Но Ай Би Ем не се скри в черупката си - агресивно се преоборудва и се преобучи. "Епъл" обаче станаха самодоволни. Сега те изглеждат стари, а Ай Би Ем - футуристични. Само през
второто си финансово тримесечие "Епъл" загуби над 69 милиона. Ай Би Ем обаче преуспява.
Когато тренираш и тренираш, и тренираш отново, контролираш не само настоящето. Научаваш да се адаптираш ~ и контролираш бъдещето.
ГЛАВА ПЕТА
ПЕТАТА ЗАПОВЕД
,И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко, както трябва."
Затруднение е дума, която се използва неправилно. Започнеш ли да мислиш за затруднение, то е, защото си започнал да мислиш за провал.
- Томи Ласорда, треньор на Лос Анджелис Доджърс
Човек трябва да може да достигне по-далеч, отколкото достига разумът му, защото за какво е небето?
- Робърт Браунинг*
Трябва да вървим напред и напред, докато паднем.
- Уинстън Чърчил
Твърде много предводители в наши дни объркват ефикасността с лекотата. Те смятат, че ако са намерили най-лесния начин да направят нещо, значи са намерили и най-ефикасния начин. Но ще е адски тъпо да вярваш в такова нещо. Но на тях им се иска да повярват.
Ефикасността значи да направиш нещо бързо и добре. Лекотата означава да го правиш по начин, който не причинява болка.
Но ако работата ви не причинява болка, значи сте един шибан труп. Не сте ефикасни, а отпуснати и мързеливи. Търсите пътя на най-малкото съпротивление и, повярвайте, този път е само за губещите.
През последните петдесет години Америка бе обзета от институционализма.
---
* Робърт Браунинг (1812 - 1889), английски поет. - Б. пр.
В наши дни практически всяко нещо е една голяма, бюрократична институция: бизнесът, работата, образованието, здравните грижи, средствата за масова информация - което си пожелаете. А едно от най-лошите неща, произтекли от този институционализъм, е загубата на личното желание за изпитване на болка.
Тъй като всички ние сме заобиколени от институциите, вече не смятаме, че трябва да страдаме. Сега на страданията се гледа като на някакви неприятни, временни отклонения или дори като на "заболяване". Смятаме, че трябва да се изолираме от болката чрез застраховките си или чрез правителствени помощи, или чрез някоя група, която да ни оказва подкрепа, или чрез лекарство като "Прозак"*. Най-малкото, смятаме, че трябва да можем да разтоварваме проблемите си в скута на работодателите си.