- Защо е трябвало да боядисваш плевни по време на прашна буря? - запита Мак.
- Нямаше как. Бурята продължи шест години. Става дума за Прашната долина.
Разказа ни някои неща за живота си. Пенсионирал се с 300 000 долара в банката след кариера в завод със заплата 2,50 до 5,00 долара на час. Как?
- Работех допълнително - отговори.
След това, когато станал на седемдесет години, построил със собствените си ръце къщата, в която да изкара старините си. После построил още две къщи за синовете си.
Без съмнение хората от поколението на този човек са били печени кучи синове. След Депресията и наритването на задника на Хитлер изкарването на прехраната им е изглеждало като ваканция. Ако хората все още бяха така печени, страната ни щеше да е още по-силна, отколкото е сега.
- Но ще ви кажа едно нещо, което научих със Стюарт - обади се старият сержант. - Когато си в лошо положение като това, просто запази спокойствие и си върши работата. Върши я дотогава, докато не остане нищо за вършене. След това, ако имаш възможност, си затвори очите, защото е адски неприятно да видиш какво точно ще те убие.
Мак кимна. Съвета си го биваше.
Около шест часа по-късно, в 07,00, аз и Мак бяхме
отново заедно, като гледахме от рампата на боинга към водата далеч, далеч под нас. Другите мъже тъкмо бяха скочили.
Мак изглеждаше зле.
- Първо дамите, моля - казах и го ударих по ръката.
Той погледна още веднъж към водата, затвори очи и скочи. Очевидно не искаше да скача. Просто го направи.
Манталитетът на Свирепия воин: Уроци от бизнеса
ТУП! ТУП! ТУШ Закъснял пътник удрял отвън по вратата на разбрицания самолет, което карано кокошките в редицата между седалките да кудкудякат, но готовият за полет екипаж не обръщал внимание.
Писателят Сидни Шелдън и актрисата Дебора Рафин, намиращи се в Монголия, за да договарят един филм, седели вцепенени и гледали как един мъж пуска жив плъх в сламена кошница. Очите на съпругата на Шелдън, Джорджа Кьтрайт, били пълни със сълзи. Мъжът на Рафин, продуцентът Майкъл Вайнър и организатор на експедицията, държал ръката на Джорджа и се молел.
Преди групата да се качи на самолета, тълпа китайци били заобиколили Рафин, държали се за нея и напявали: "Кошмар! Кошмар!" Какво означавало това? Дявол от чужбина? Когато двигателите ревали преди излитането, Вайнър обяснил на жена си, че един от най-забравимите й филми, "Кошмар в Бедъм сити", бил събрал 250 милиона билета за посещение в Китай (нация, която не може да си позволи по-добре известни американски филми). Така тя била икона в Китай.
Брутните приходи от филма обаче били ниски поради цената от пет цента за билет. Истинските пари, обяснил Вайнър, били постъпили от китайското издание на автобиографията й, която се продала в осем милиона екземпляра. Като продуцент и бизнесмен на семейството Вайнър трябвало да знае тези неща. Не му
харесвало да върши бизнеса по този начин. Но бизнесът си е бизнес и го правил.
Вътрешната част на Монголия не била толкова лоша, колкото последната им спирка. Там, във Филипините, корумпирани митничари копирали филма на Вайнър по време на митнически проверки и на път за световната кинопремиера на кинофестивала в Манила видял касети с този филм на базара. По време на фестивала дори бил поразен от специалните ефекти на един филипински филм, докато се досетил, че това са отрязъци от "Похитителите на изчезналия кивот". Постоянно се редували кадри с удивителни специални ефекти и филипинци с базуки.
Вайнър се изправил - в самолета нямало колани, -за да види защо човекът пуснал плъха в кошницата.
- Хранеше змията си - спомня си той по-късно.
Накрая, малко преди да започнат да рулират, стюардесата, на която й омръзнало думкането, отворила вратата. Един човек скочил в самолета. Това бил пилотът.
Джорджа Кътрайт започнала да плаче. Вайнър гледал мрачно през прозореца и се чудел през какви изпитания трябва да мине, преди да успее в Холивуд.
Самолетът се понесъл с друсане по пистата. Подскочил във въздуха. След това се праснал обратно върху пистата. Отново се понесъл с мъка нагоре. Изкачил се на тридесетина метра. Паднал. Вайнър задържал дъх. Точно преди да се удари в пистата, самолетът се стабилизирал и започнал да се изкачва.
Набрал мощност и полетял надеждно.
Най-после Вайнър издишал, разхлабил горното копче на ризата си и се отпуснал на седалката - несъмнено, потънал в куп лайна.
След няколко години желанието на Майкъл Вайнър да търпи изпитания се отплатило. Освен продуцентството създал и фирмата "Дав букс он тейп"* и станал основен