Бях предложил да бомбардираме пистите на техеранското летище точно преди спасяването на заложниците. Това нямаше да позволи на иранските самолети да ни следят.
Препоръчах още пистата да бъде бомбардирана с бомби, закачени на парашути и нагласени да изглеждат като американски войници. Тези примамки щяха да увеличат елемента на отклоняване на вниманието при
бомбардировката. Иранските военни ще бъдат заети да спрат американската "инвазия", което ще отклони вниманието им от спасяването на заложниците.
Председателят на обединеното командване обаче не одобри нападението над летището. Смяташе, че е възможно това да причини смъртта на цивилни.
Вместо това предложи просто да използваме повече хеликоптери при спасителната операция. Така, ако един бъде нападнат и свален, останалите можеха да дойдат и да го спасят. Това беше типична институционална реакция: просто хвърли повече хора, машини и пари срещу проблема, и се надявай да се случи най-доброто.
В нощта на нападението не мина дълго време, преди всичко да се осере напълно. Първо, два хеликоптера влязоха в пясъчна буря и се загубиха. Сега трябваше да спасяваме не само заложниците, но и два спасителни екипа.
След това проклетият закон на Мърфи включи на високи обороти. Един автобус с ирански цивилни премина край нашата позиция в пустинята и те нямаше как да не забележат ордата американски хеликоптери. Наложи се да задържим автобуса. Сега, какво, по дяволите, трябваше да правим с петдесет ирански автобусни пътници? Да ги застреляме? Да им повикаме петдесет таксита?
След това мина и един камионцистерна и естествено и той видя хеликоптерите и автобуса. Опита да бяга и затова стреляхме по него и изведнъж се сдобихме с цистерна, от която се издигаше дим на стотици метра над земята.
След това по време на дозареждането с гориво един самолет се удари в друг, БУМ\ С болезнено безсилие чухме как американски войници изгарят до смърт.
Намерихме оцелелите хора от другите хеликоптери и повлякохме задници към дома.
Спасителната операция беше планирана повече от шест месеца. Оказа се препланирана. Преобезпечена с
персонал. Зависеше прекалено много от високотехнологично оборудване.
Тя беше всичко, но не и опростена.
И се оказа един от най-нещастните провали в историята на американските диверсионни бойни действия.
Тъй като съм оптимист, ми се ще да си мисля, че Обединеното командване е научило важен урок от онази вечер: Прави нещата просто, глупако.
Просто ми се иска да бяха научили това по-рано -преди да бяха загубени толкова много хора.
Манталитетът на Свирепия воин: Уроци от бизнеса
В началото на осемдесетте години телевизионната мрежа "Ен Би Си" е била на ръба да обърне петалата. Губела пари, понасяла удари от двата си най-големи конкуренти - "Си Би Ес" и "Ей Би Си" - и нямала нито едно успешно шоу.
Управлението поел Грант Тинкър. Тинкър, женен за Мери Тайлър Мур, направил състояние от управлението на продуцентската фирма "Ем Ти Ем". В "Ем Ти Ем" имал изключително опростен стил на управление: наемал най-добрите хора и ги оставял да си вършат работата.
Това довело до производството на популярни висококачествени програми, като "Шоуто на МериТайлър Мур",,,Лу Грант", "WKRP в Цинцинати" и "Хил Стрийт Блус".
В "Ем Ти Ем" Тинкър се водел не просто от желанието си да стане богат. Горещо вярвал, че американските телевизионни програми са ужасни и че повечето от шоупредаванията по мрежата били "като човешки изпражнения - просто боклук". Тинкър, който се отнасял особено критично към предшественика си в "Ен Би Си", боклукмайстора Фред Силвърман, казвал, че програмите по телевизионните мрежи са "престъпление спрямо нацията" и "някой трябва да отиде в затвора за това... вероятно директорите".
Тинкър бил истински свиреп и непокорен воин, а каузата му - по-добрите програми.
Фред Силвърман за разлика от Тинкър обичал нискоинтелектуалните шоупрограми. Известен бил и с любовта си към микромениджмънта и хаоса, който създавал. По времето на Силвърман другите директори в "Ен Би Си" наричали себе си "слугите". В типично свой стил Силвърман диктувал съдържанието на програмите; пускал ги насила в ефира (на огромни цени); сам избирал актьорите, сценаристите и директорите на продукция и сам вземал всички решения за времето на предаване. Нетен резултат: телевизионна мрежа на последно място.