Седнах с командира и по обичайния си дипломатичен начин подхванах темата за неговата абсолютна идиотия. В края на краищата, разсъждавах, защо Чарли да не ни наплясква всеки ден, след като почти винаги ходехме на едно и също място по едно и също време? Нямаше ли да е по-добре от гледна точка на етикециЯта, питах, да изпратим на Чарли една покана, за да знае точно къде и кога да дойде, за да нарита задника ни? Така щеше да има повече време за мисис Чарли и децата.
След този сърдечен разговор получих разрешение да проведа собствен патрул. Идеята беше да направим засада на Чарли, преди той да я направи на нас.
В деня на мисията излязохме с камуфлажно прикритие в 02,00, много преди зората, и ударихме право през храстите, като избягвахме всички пътеки. Преходът беше бавен и болезнен, но пък поне не попаднахме на изненади.
Към 05,45, когато първата зора разсветляваше небето, бяхме клекнали на един хълм, който гледаше над главната пътека. След петнадесет минути нашата група за предварително разузнаване, или ГПР, щеше да върви по тази пътека. Идеята на играта беше да забележим Чарли, преди той да успее да тръгне към патрула ни, и да се хвърлим върху него със сериозно въоръжение. Щяхме да направим засада на засадата.
Нашата резервна позиция - в случай че не забележим Чарли преди засадата - беше да минем зад него, след като започне престрелката, и да го стиснем в клещи.
Моят радист, който беше във връзка с патрула ГПР, ми сигнализира, че идват. Аз сигнализирах на хората си да имат готовност.
След това изведнъж се чуха удари: туп, туп, туп! Земята около нас изригна в облачета прах. Мама му стара! Попаднахме в засада! По някакъв начин Чарли беше ни забелязал и сега ни беше надхитрил.
Ако не направех нещо незабавно, към половината от хората ми щяха скоро да станат само купчина торби с мъртъвци.
Исках да направя най-малко предсказуемото нещо,
което може човек да си представи. Ако спазехме стандартната оперативна процедура и се закопаехме, щяха да ни скасапят.
- Нападай! - изкрещях. Хвърлих се към звука на стрелбата. - Нападай! Нападай! НАПАДАЙ!
Поведох отпред и моите хора - моите воини - тръгнаха след мен, като пущаха като побеснели автоматична стрелба, плътна като огнена вълна.
Направихме засада на засадата. Не бях научил тази тактика от никой военен учебник. Но знаех, че е време да изхвърля правилата, да възприема безалтернативния вариант и просто да победя.
Нашата "откачена" атака накара Чарли да се насере от изненада.
Виетнамците се разпръснаха.
Повечето от тях изчезнаха в храстите, но успяхме да поведем няколко от тях към приближаващия се патрул отдолу.
Нито един от хората ми не беше убит. Никой не беше ранен.
Бяхме разчупили обичайния начин на действие и отхвърлили старите правила. Упражнили бяхме безалтернативния вариант. Когато бяхме нападнали засадата, имахме само един избор: да успеем или да умрем.
Бяхме успели. Те умряха.
И така свършват всички хубави разкази за войната.
Манталитетът на Свирепия воин: Уроци от бизнеса
През Втората световна война кървавата битка за Окинава е била спечелена с помощта на две хлапета от Пенсилвания, Джек Маклоски и приятеля му Стан Новак. И двамата били колежани атлети от голяма класа, които умишлено изоставили бляскавия спорт, за да се запишат във Военноморските сили. Всъщност Маклоски бил най-младият скипер във въоръжените сили и командвал десантен кораб на деветнадесетгодишна възраст.
Четиридесет и пет години по-късно те все още "воювали" заедно в битката за световния шампионат в Националната баскетболна асоциация. Маклоски бил главен мениджър на "Детройтските бутала", а Новак -неговият главен наблюдател на другите отбори и върховен съветник.
Маклоски бил треньор в Националната баскетболна асоциация или главен мениджър в продължение на десетилетия, но шампионството все му убягвало, както убягва на повечето главни мениджъри. Това е законът на средните стойности: двадесет и седем отбора, но само един победител. Бил стигал близо и преди - но за Маклоски близо не се броело.
По средата на сезона на 1989 г. обаче Маклоски и Новак били дразнещо близо. "Буталата" имали отличен екип, най-вече защото Маклоски бил пренебрегнал обикновената мъдрост за това какво е нужно, за да спечелиш в НБА. Той бил създал свои собствени правила за успеха.
В продължение на много години се смятало наложително да изградиш отбора си около централния нападател. Всичките шампионати от 70-те и 80-те години имали талантливи, вдъхновени централни нападатели, като Карим Абдул Джабар, Моузес Малоун, Робърт Париш и Бил Уонтън. Но централният нападател на Маклоски се казвал Бил Лаймбиър - един бавен човекомразец с хлътнали гърди.