- Права си - каза той. - Хайде да проверим дали в училището има местенце, където да преспим. Ще се обадим на Селма, за да не се тревожи, а на сутринта ще поразпитаме как може да се организира отряд, който да помогне на хората в планината.
4.
Вулкан Таканя, Мексико
Към обяд на следващия ден Сам и Реми се возеха, заедно с още от десетина други доброволци, в напечената от силното слънце каросерия на един камион, който подскачаше по разбития път към вулкана Таканя. До тях седяха лекарките Кристина Таламантес и Мария Гарза, а oт другата страна - хора, с които се бяха запознали преди няколко дни. Имаше двама млади мъже, братята Раул и Пол Мендоса, които бяха отрасли в околностите на вулкана, и един висок, мълчалив адвокат на име Хосе, чийто офис в Тапачула бе разрушен от земетресението. Хосе Санчес имаше дебели мустаци, които толкова плътно покриваха устата му, че човек трудно можеше да разбере дали се усмихва или се мръщи.
Когато оставиха зад себе си култивираните земи край града, Реми впери поглед в синия триъгълник на Таканя. Кристина Таламантес подхвърли:
- Като че ли престана да бълва дим. Може би се е успокоил и няма да има проблеми поне сто години.
- А може би си пази силите за нас и смята да ни засипе с огън и жулел и да ни залее с лава.
Хосе каза:
- На езика на маите „таканя” означава „къща от огън”.
- Да се надяваме, че няма да оправдае наименованието си - каза Сам.
Час по-късно стигнаха до едно градче, което се казваше Унион Хуарес. До главната улица имаше две полуразрушени тухлени сгради, както и други две, които бяха загубили част от керемидите си. Шофьорът и испаноговорящите доброволци слязоха на площада, за да поговорят с мотаещите се там хора. Сам и Реми не се отделяха от Кристина, която си направи труда да им превежда. След като си побъбри с едно семейство с индиански черти, Кристина каза на Фарго:
- Пътят свършва след около седем километра.
- А после какво? - попита Сам.
- После пеш - отвърна тя. - Дамата казва, че има главна пътека, от която се отделят други пътеки, водещи към планинските села.
Реми каза:
- Спомена ли какво става там горе?
- Предупреди ме, че е студено. Четири хиляди метра надморска височина е това.
- Подготвили сме се - каза Реми. - Всъщност, мога да ти дам някои неща. Взех якета с вълнени подплати от яхтата, нали знаеш, че нощем в Пасифика става студено, особено когато задуха вятър.
- Благодаря ти - рече Кристина. - Аз също съм си взела топли дрехи, и Мария е взела, защото знаехме, че може да се наложи да нощуваме на открито. Но нищо чудно след ден-два да се възползваме от предложението ти.
- Жената каза ли нещо друго?
- Трусът е предизвикал свлачища, а много от водоизточниците са замърсени. Двете с Мария ще успеем да помогнем на част от ранените, но не на всички. Хората трябва да бъдат евакуирани.
Сам каза:
- Ще проверим къде могат да кацат хеликоптери.
- Благодаря. Сега отивам при Мария в църквата. Искам да разпитам хората, които са слезли от планината, за да търсят подслон тук. Идваш ли с мен?
В църквата Мария и Кристина се срешнаха с пет семейства, дошли от планинските села. Децата се присламчиха към Реми и седнаха в скута и. Бяха се впечатлили от дългата и кестенява коса и им бе приятно да слушат как пее песнички на английски език. Тя им даде протеинови блокчета, ядки и шоколад.
След известно време шофьорът на камиона се появи пред входа на църквата и всички наскачаха в каросерията, готови за последния етап от пътуването. На мястото, където пътят бе пропаднал, имаше камък, обозначаваш началото на пътека. Доброволците слязоха от камиона и метнаха на рамене натъпканите си с провизии раници. Помогнаха си един на друг при нагласяването на ремъците и поеха по пътеката.
Придвижваха се с мъка по стръмния склон. Тук гората не бе изсечена и над главите им бяха надвиснали клони. Направиха си лагер на една равна поляна, около която растяха дървета, чиито плодове много приличаха на малко авокадо - братята Мендоса обясниха, че това са криоло. Спаха до сутринта, когато бяха разбудени от първите слънчеви лъчи. С увеличаването на надморската височина широколистните дървета постепенно биваха измествани от вид борове, наречен пинабете.
В продължение на три дена правеха едно и също - сутрин разтуряха лагера, после се придвижваха до следващото село и от жителите му се информираха от каква помощ има нужда. Кристина и Мария преглеждаха болните и ранените, а Реми им оказваше съдействие, като следеше как се изразходват лекарствата и провизиите, правеше превръзки и биеше инжекции. Сам и другите доброволци помагаха на местните фермери да укрепят къщите, да заменят повредените тръби и кабели, и да монтират генератори.