- Останала си с впечатлението, че обичам да се налагам?
- Напротив - излъга гя.
- Добре тогава. Отиваме и двамата.
Тя подметна:
- Ако нещо се оплеска, поне имаме качествени торби за трупове.
Сам и Реми изпразниха раниците си и напъхаха в тях две торби за трупове, брадвичка, лопата, шишета с вода и якета. Слънцето все още бе високо, когато поеха нагоре по склона.
Напредваха бавно, но не им се налагаше да използват инструменти за катерене, защото каменистите сипеи предлагаха добри опори за краката им. След известно време преодоляха дървесния пояс и стъпиха на гола земя, обдухвана от ветрове. Чувстваха се изморени и се задъхваха.
- Радвам се, че прекарахме няколко дена на надморска височина над три хиляди метра преди да предприемем това - каза Реми.
- Аз също. Дано да се получи. Ще ми се преди мръкване да сме успели да намерим лед.
- Ако поддържаме това темпо, ще се справим.
- Ама разбира се - измърмори той. - Всеки би се справил, ако поддържа това темпо.
Засмяха се, а после дори успяха да ускорят крачка. Скоро обаче пак се задъхаха и загубиха ищах да говорят. Сам от време на време се обръщаше, за да попита: „Добре ли си?”, а Реми отговаряше: „Засега да."
Късно следобяд стигнаха до заснежен участък от планината и спряха да огледат. По-нагоре имаше голяма калдера - вулканично образувание с формата на казан, - както и три по-малки отстрани по хребета. Сам посочи белите ивици.
- Виждаш ли? Снегът е само по върховете на хребетите, тръгващи от калдерата.
- Калдерата вероятно е гореща - каза Реми.
- Е, да видим дали ще можем да вземем малко лед и да се изнижем бързо.
Минаха по каменистите сипеи между калдерите, за да стигнат до заледените участъци. Разровиха снега и под него откриха масивен лед. С помощна на лопатата и брадвичката започнаха да отчупват парчета. Набутаха в торбите за трупове колкото лед можеха да носят, после го завиха с якетата, сложиха го в раниците и тръгнаха надолу.
Докато крачеха бързо към пътеката, се чу грохот и земята под краката им започна да се тресе. Разбраха, че няма да успеят да запазят равновесие. Отпуснаха се на колене, после седнаха, свалиха раниците от раменете си и зачакаха земетресението да спре. Изминаха минути преди земята да се успокои.
- Страх ли те е? - попита Реми.
- Разбира се, че ме е страх - отвърна Сам. - Нямам прсдстава дали това е вторичен трус или вулканът ще изригне и ще ни изстреля в стратосферата.
- Просто проверявам дали си с всичкия си.
Когато тътенът затихна, чуха нов, непознат звук - свистене, прерастващо във вой като този на самолетен двигател. Огледаха се объркано наоколо, а в това време над заснежения склон се издигна облак бяла пара. Парата щвно излизаше под налягане от земните недра.
Отново метнаха на рамо раниците с лед и продължиха да слизат. Крачеха бързо, а от време на време, когато теренът позволяваше, дори подтичваха.
Когато стигнаха пътеката, слънцето вече беше ниско и хоризонталните му лъчи светеха право в очите им откъм Мексико на запад, заливайки c огромни сенки зелените гори на Гватемала на изток. Продължиха надолу без да се мотаят, подминавайки места, които вече познаваха. Много внимаваха инерцията да не ги понесе и да не изгубят равновесие.
Тогава видяха източника на шума и облаците пара. Планинският склон се бе пропукал и процепите бълваха струи вода и нагорещен въздух. Отдръпнаха се от парата, но така и не се почувстваха в безопасност. Слизайки по-надолу, изпитаха плахо облекчение. Обаче час по-късно, докато преодоляваха няколко скални образувания, наподобяващи замръзнали водопади, земята се разтресе отново.
- Дръж се! - подвикна Сам и двамата приседнаха: Реми подпря главата си на рамото на Сам. Грохотът се засили, цялата планина се тресеше. На десетина метра от тях започнаха да се свличат камъни, които се заблъскаха един в друг като билярдни топки, а после с трясък се стовариха в склона по-долу.
Настана тишина и двамата продължиха спускането си. Сега се налагаше да вървят по-бавно, защото на места падналите свлачища бяха образували купчини нестабилни камъни. Когато падна мрак извадиха фенерчетата си и насочиха лъчите им към краката си. Последва още един трус, но те бяха на открито място, където лесно можеха да станат жертва на падащи камъни, затова просто продължиха по пътя си.
Сам и Реми стигнаха до полуразрушеното светилище някъде към един часа след полунощ. Когато наближиха малкото плато, забелязаха изкуственото сияние на екранчето на клетъчен телефон.
- Някой явно има сателитен телефон - каза Реми.