След като се нахраниха, отидоха на бара на плажа, където си поръчаха текила „Кабо уно" с дъх на ванилия. Реми каза:
- Благодаря ти, Сам. Хубаво ми става като видя, че помниш, че съм момиче, а не стар боен другар.
- Бих могъл да забравя, единствено ако получа удар по главата. - Той отпи от силната ароматна текила. - Хубаво е, че се разнообразихме. Понякога на човек му писва да живее в палатка и да монтира канализационни тръби от сутрин до здрач.
Допиха текилата си. Реми стана, мина зад Сам, постави дланите си върху раменете му и се наведе да го целуне по главата, оставяйки кестенявата си коса да се спусне за секунда покрай ушите му като завеса.
- Тръгваме ли? - попита.
Хванати за ръце, прекосиха фоайето и се качиха в асансьора Сам отвори вратата на стаята и замръзна. Протегна ръка назад, за да попречи на Реми да влезе. Включи лампата и прекрачи прага. Някой бе тършувал в стаята. Съдържанието на раниците им бе разхвърляно върху леглото. Вратите на шкафовете бяха отворени и допълнителните възглавници и одеала бяха разхвърляни на пода. Сам каза:
- За щастие не използвахме сейфа в стаята. Какво липсва от раниците?
Реми разбута настрани част от дрехите си, дръпна ципа на един от джобовете, после отстъпи крачка назад и се огледа.
- Нищо не липсва. Когато отивам иа екскурзия с лодка, не взимам със себе си скъпи бижута. Единствените ни скъпи вещи са сателитните телефони и водолазните часовници. А те са у нас.
- И от мен нищо не са откраднали.
- Моля те, кажи ми, че бележката от служителя на паркинга все още е у теб. Гърнето е в багажника на колата.
- Ето я. - Той ѝ я показа.
- Хайде все пак да проверим.
Слязоха с асансьора в подземния паркинг, отидоха до наетата кола и отвориха багажника ѝ. Гърнето и компютърът на Реми бяха там, там бяха и опакованите с найлон индиански дървени съдове.
- Няма липси - обяви Реми.
- Крадецът очевидно не е видял колата или не е знаел, че я ползваме, или не е успял да я отвори.
- Според теб какво става?
- Не ми прилича на обикновен обир на хотелска стая. Смятам, че някои е прочел статията във вестника или нейната интернет версия и ни е разпознал. Помислил си е, че у нас има ценни вещи от светилището.
- Гърнето? - попита тя.
- Може и да е ценно, но крадецът как би могъл да знае това.
- Когато стане време да си ходим, ще трябва да се постараем да не ни проследят.
- Ще се преместим в друг хотел.
- Къде?
- В другия край на страната.
- Това ми звучи достатъчно далеч.
- Чакай ме тук. Ще уредя сметката по електронен път, после ще сваля багажа, минавайки по аварийното стълбите.
- Аз междувременно ще се обадя на Селма и ще ѝ кажа къде отиваме. - Тя замлъкна. - Къде всъщност отиваме?
- Канкун. - Той влезе с бърза крачка в хотела.
Половин час по-късно вече бяха тръгнали към Канкун, предстоеше им да изминат деветстотин мили. Беше се свечерило, така че трафикът не бе натоварен. Сам караше бързо, като от време на време хвърляше по едно око в огледалата за обратно виждане, за да се увери, че никой не ги е проследил. Два часа по-късно Реми го смени зад волана. Към четири спряха пред една затворена бензиностанция в Тукстла Гутиерес и спаха до отварянето ѝ в осем, после напълниха резервоара и се отправиха към Сентро на Мексиканския залив. Цял ден се сменяха зад волана, докато не стигнаха в Канкун. Наеха си стая в „Краун Парадайз Клъб”, изкъпаха се и спаха до сутринта.
На сутринта отидоха в Ел Сентро - централната част на града, - за да напазаруват. Откриха множество малки магазинчета, чиито архитектура и зареждане подсказваха, че са предназначени за американски туристи. Купиха си много сувенири, всички евтини копия на индиански артефакти - гърнета, купи, гоблени, черги - все неща, претендиращи да представят изкуството и писмото на маите. Навсякъде имаше образи на индиански крале, жреци и богове, но изобразени по груб и кичозен начин. От един хоби магазин си купиха водоразтворима акрилна боя със сребрист и златист цвят, както и четки.
В хотела Сам започна да работи върху оригиналното гърне от храма. Омаца го така, че да заприлича на евтините сувенири, които бяха купили. Бижутата на краля на маите боядиса в яркозлатисто, а щита и бойната му тояга подчерта със сребриста боя.
Когато боята засъхна, Сам и Реми попитаха портиера на хотела къде биха могли да намерят куриерска фирма, която да изпрати сувенирите им у дома. Той отговори, че хотелът ще се погрижи за това нещо. Сам и Реми го гледаха как слага подплата на един голям кашон, прибира в него гърнето, а празните места попълва с черги, гоблени и топчета стирофоум, след което запечатва капака с тиксо. С помощта на портиера Сам и Реми попълниха митническите документи, декларирайки, че пратката съдържа „сувенири от Мексико” на цена по-малко от сто долара.