- Звучи ми логично - отвърна тя. - Това обяснява защо маите са построили тези големи каменни канали, искали са да хванат дъждовните води и да ги насочат към басейна.
- Когато не е валяло известно време, нивото на подземната река пада и над нея излиза въздух. Когато реката се надигне отново, въздухът бива хванат в капан на места като това. Трябва възможно най-дълго време да стоим на повърхността, за да пестим запасите си от въздух.
- Между другото - подхвана Реми - повече не прави опити да ми връчиш бутилката си. Вече разбрах, че кавалери все още има.
- Проявих здрав разум. Ти изразходваш по-малко въздух от мен, следователно можеш да стигнеш по-далеч.
- И какво от това. И двамата да умрем сами, така ли? Планирам да умра пред публиката, която избрах преди години. Тази публика си ти.
- За да не ти се налага да разпращаш много покани.
- Естествено. Дори и жив те издържам трудно. Просто стой близо до мен и си обуздай благородството.
Цял час плуваха в лъкатушещия тунел, докато не стигнаха до вертикална стена. Спряха, хванаха се за стената и се целунаха непохватно. После сложиха маските на лицата си и отвориха вентилите на бутилките с въздух. Реми каза:
- Запомни, или и двамата, или никой.
След като се гмурнаха, видяха пред себе си дълъг проход, подобен на онзи, който бяха преодолели. Докато плуваха, Реми съжали, че не бе погледнала часовника си преди гмуркането. При влизането им във въздушния джоб бе засякла петнайсет минути, но колко точно време бе изминало? И дали в бутилките наистина имаше въздух за девет минути? Двамата със Сам досега не бяха изпразвали бутилките си напълно. Бе рисковано и глупаво да стоят долу с толкова малък резерв от въздух при положение, че можеха просто да излязат на повърхността и да вземат заредени бутилки от лодката.
Нищо друго не ѝ оставаше, освен да плува. Минутите летяха, а проходът отстъпи място на обширна галерия. Незнайно защо дъното тук бе доста неравно, много по-неравно отпреди. Тогава осъзна, че вижда отвъд обхвата на фенерчетата - отгоре се процеждаше естествена светлина. Заплуваха нагоре. Когато светлината стана по-ярка, Реми са засмя, издавайки звук, наподобяваш цвъртене на делфин. Видя, че Сам изхвърля голям облак мехурчета в отговор на смеха ѝ. Излязоха на повърхността, ухилеви до уши.
Обаче Реми бързо скри усмивката. Намираха се в помещение, наподобяващо купол, а през кръглата дупка точно над главите им гледаше обсипано със звезди небе. Дупката се намираше в центъра на купола и бе недостижима, защото отстоеше на поне два метра от повърхността на реката.
- Сега вече загазихме - каза Сам.
- Какво ще правим?
- Слизам долу да огледам. Ти не мърдай оттук. - Тои отново сложи маската, гмурна се. Реми зачака. Когато той се появи, попита:
- Как е?
Сам доплува до края на речното корито и стъпи на нещо като възвишение; водата стигаше до кръста му.
- Стоя върху купчина камъни. Явно тук част от стената е пропаднала. Купчини има и в центъра, точно под дупката.
- Много драматично - отвърна тя. Ди не би да намекваш, че няма да ходим в отвъдното?
Сам вдигна очи към дупката в купола.
- Точно това имам предвид, но ще трябва здравата да се потрудим, за да можем да се спасим. Приготви се за мъкнене на камъни.
Гмурнаха се до основата на купчината, върху която допреди малко бе стоял Сам, и започнаха да преместват камъните до мястото, намиращо се точно под отвора. Сам търкаляше големи камъни към централната купчина с цел да увеличи височината ѝ. Не след дълго свали плавниците си. Очевидно пробивът в покрива бе довел до образуването на сенота. Сам и Реми вече се гмуркаха свободно, като от време на време спираха да си поемат дъх.
Когато преместиха цялата купчина камъни на желаното от тях място, те поспряха за момент на повърхността.
- Свършват ни камъните - каза Реми.
- Предлагам да изразходваме и останалия си въздух в търсене на още камъни. Нужна ни е по-голяма камара.
- Да, трябва да поемем риска. Едва ли ще ни се отвори друг шанс.
Отново надянаха маските и огледаха далечните краища. Намериха парчета варовик, коиго вероятно бяха резултат от други срутвания. Не си правеха труда да вдигат камъните нависоко, просто ги оставяха и се връщаха за още, осъзнавайки, че въздухът в бутилките е на свършване. Няколко минути по-късно Сам изплува и свали маската си. Скоро и Реми стори същото.
- Свърши ли?
Тя кимна.
- Ясно. Сега ще трябва да подредя донесеното възможно най-добре. - Сам се гмурна, вдигна един голям камък и го стовари на върха на купчината. Реми донесе друг камък. Поемаха си въздух, гмуркаха се, вадеха камъни и отново си поемаха въздух. Тежка работa, уфято налагаше все по-често и по-често ди спират за почивка. Но върхът на купчината вече почти достигаше до повърхността; Сам дори бе вградил в нея празните бутилки.
Накрая, след часове бъхтене, Сам приседна за момент.
- Добре.
- Какво добре?
- Ще те вдигна. После ти ще стъпиш на раменете ми. Би трябвало да успееш да се хванеш за ръба на дупката
- Ще направя каквото е по силите ми.
Сам присви колене, а Реми се хвана за ръцете му, стъпи на коленете му, а после и на раменете му. Той се изправи, повдигайки Реми. Усещаше как тя се протяга нагоре и прави отчаяни опити да се захване за нещо, но без резултат.
- Стъпи върху ръцете ми - подкани я той и вдигна дланите си над раменете. Реми погледна надолу, стъпи внимателно на едната му длан, а после и на другата.
- Опитай отново! - настоя той. Тя се набра, а той затласка нагоре в опит да изпъне лактите си. И тогава торсът ѝ се озова над земята отгоре. Тя се хвана за някакви коренища и се издърпа напред. Погледна надолу към Сам.
- Горе съм, Сам! Измъкнах се!
- Това е добра новина, разбира се - каза Сам. - Ще чакам с нетърпение твоите ежеседмични посещения, когато ще идваш да ми хвърляш сандвичи.
- Много смешно, какво бихме могли да използваме вместо въже?
- Ще нарежа водолазния си костюм на ленти, които ше свържа една с друга. Ти потърси нещо стабилно, за което да завържем въжето.
- Добре.
Вече не чуваше Реми, тя явно се бе отдалечила. Свали горнището на водолазния си костюм, извади ножа от колана и започна да реже. Наряза ръкавите на ленти, които завърза една за друга, а към тях привърза спираловидното парче, което бе изрязал от торса. Свали долнището и го наряза, после добави парчетата към спиралата.
Реми погледна над ръба на дупката.
- Хвърли ми въжето, когато си готов! Тук горе има едно подходящо дърво.
- Вземи първо това - отвърна той. - Откачи непромокаемата торба от колана, хвана я с две ръце и я изстреля като баскетболна топка през дупката. Завърза неопреновото въже за колана и се провикна:
- Готова ли си?
- Готова съм - потвърди тя.
Той завъртя във въздуха другия край на въжето и го метна към Реми.
- Хванах го! - Тя изчезна, издърпвайки въжето. Трийсетина секунди по-късно се върна при ръба. Държеше водолазния си нож. - Ще ни трябва още малко. Потрай минутка.
Няколко минути по-късно Сам отново видя Реми, беше се надвесила над отвора.
- Завързах го. Време е да действаме.
Сам се закатери по гуменото въже. То се разтегна, поемайки тежестта на тялото му, така че първият метър „изкачване” не доведе до реално придвижване нагоре. Стигна до дупката, набра се на ръба ѝ и се прехвърли на земята. Изтърколи се по гръб, впери поглед първо в небето, а после в Реми. Очите му се ококориха.
- С голямо удоволствие установявам, че си използвала и твоя водолазен костюм.
- Спри да се пулиш, голчо! Или поне примигвай от време на време. - Тя отвори торбата и метна гащета и фланелка върху гърдите му. Извади своите дрехи и се облече. - Хайде, обличай се, време е да потърсим цивилизацията.
Той се надигна и се огледа.
- Мисля, че вече сме в нея.
Чак тогава тя забеляза редиците високи тъмнозелени растения, които се точеха във всички посоки, докъдето стигаше погледа ѝ на светлината на звездната нощ.
Сам рече:
- Струва ми се, че се намираме насред най-голямата плантация за марихуана в света.