- Да, госпожо. Администраторите ни съдействаха изцяло, а когато се намъкнахме при Кейн, той здраво се спече. Даде ни всичко без да се опъва много-много. Предполагам, че си мислеше, че шефовете му са проверили кои сме.
- Може и да са проверили - отвърна Сара. - Изписаните на идентификационните ви карти имена са на истински хора. - Тя огледа внимателно куфарчето. - Това всичко ли е?
- Не. - Той излезе, взе един компютър от задната седалка на другата кола и ѝ го занесе. - Това е лаптопът му. Друго няма.
- Значи е време вие четиримата да се разкарате. Ето ви новия маршрут. - Тя му подаде четири самолетни билета. Унищожете фалшивите документи преди да отидете на летището. Утре в специалните ви банкови сметки ще цъфнат доста приятни бонуси.
- Благодаря ви - каза той.
- Няма ли да попиташ колко са парите?
- Не, госпожо. Нали казахте, че бонусите са приятни. Нямам причини да се съмнявам в това, а дори и да греша, пазарлъците няма да помогнат.
Тя се усмихна, показвайки съвършените си, професионално избелени зъби.
- Много си мъдър. Продължавай да работиш за нашата компания и ще забогатееш.
- Това и смятам да направя. - Излезе, качи се в другата кола и кимна на шофьора. Колата веднага потегли.
Сара Алърсби проследи с поглед отдалечаващото се превозно средство, после затвори куфарчето и го остави на пода. Не можа да се въздържи да не се усмихне, докато лимузината ѝ бавно напускаше паркинга. Идеше ѝ да се разсмее с пълно гърло, да вдигне телефона и да се похвали на неколцина приятели колко хитро е постъпила. Току-що се бе сдобила с книга на маите, с незаменим, безценен артефакт, плащайки сума, с която би могло да се купи нова американска кола от среден клас. Ако се включеше цената на фалшивите документи и значки, на самолетните билети и на бонусите, общата сума се удвояваше - тоест две коли, най-много.
Може би довечера, когато се прибереше в Гватемала Сити, щеше да се възползва от безопасната телефонна линия до Лондон. Баща ѝ много щеше да се зарадва. На него не му пукаше особено за изкуството и културата на неевропейците - той казваше за тях: „нашите кафяви братя”, сякаш бе колонизатор, излязъл от книга на Киплинг, единствената му цел бе да прави изгодни сделки.
14.
Гватемала
Канабисът растеше в редици, подобно на царевица, а отделни растения достигаха височина човешки бой. Напоителната система представляваше множество надупчени маркучи.
Реми седна на земята и обу маратонките, които бе извадила от непромокаемата торба. После измъкна два от пистолетите, подаде единия на Сам и мушна другия под ластика на шортите си. Покри оръжието с полите на ризата си и каза:
- Мисля, че знам какви са хората, които ни нападнаха.
- Аз също се досещам - отвърна Сам. - Те са охранители, чиято задача е да не допускат външни лица до полето.
- Да пробваме да звъннем вкъщи - предложи Реми. Пробва своя телефон, а после и този на Сам. - Батериите са на нула. Ще се измъкваме пеш.
- Да, стига фермерите да ни позволят - каза Сам. - Едва ли ще ни харесат повече, oтколкото ни харесаха онези при сенота.
Чу се бръмчене на двигател. Беше едва доловимо в началото, но бързо се засили. Малко по-късно до ушите им достигна скърцане на ресори и след това видяха как един камион подскача по прашния път между две от нивите.
Сам и Реми се шмугнаха в гората от високи канабисови стъбла и се отдалечиха на безопасно разстояние. Приклекнаха и се загледаха. Камионът спря и един мъж на средна възраст със сини дънки, каубойски ботуши и бяла риза отвори вратата до пасажерското място и слезе. Навлезе в полето и си избра едно от растенията. Огледа внимателно една от пъпките, явно проверяваше нещо. Извърна се към камиона и кимна, след което десетина мъже се надигнаха от каросерията и скочиха на земята. Хванаха по един ред и започнаха да берат узрелите пъпки.
Беритбата вървеше бързо. Сам и Реми стояха далеч от берачите. Когато те си тръгнаха, прекосиха бегом пътя и отидоха в съседната нива. Тъкмо се бяха скрили и отново чуха боботене на приближаващо се превозно средство. Този път това бе трактор, дърпаш натъпкано с хора ремарке. Хората слязоха и започнаха да берат.
Часове наред Сам и Реми се придвижваха от нива на нива, като се криеха от работниците и техните камиони и трактори.
Камионите вече се движеха в обратната посока. Сам и Реми минаха покрай една дълга редица от растения в средата на полето, спазвайки здравословна дистанция от пътищата. Стигнаха до храсталаци, които се издигаха на два-три метра над терена.