- Това не бива да става - каза Реми. - Трябва да ѝ попречим.
Сам и прегърна през раменете.
- Чакай малко - каза той. Говореше както на Кейн, така и на Реми. - В Гватемала едва се измъкнахме живи. Рядко ми се е случвало да се зарадвам толкова от напускането на дадено място. Когато се спуснахме в сенота, си помислих, че ще умрем. Извадихме луд късмет.
- Така е - каза тя. - Опитвам се да забравя, но не ми се удава. Ала фактът, че донесохме тук гърнето с книгата, ни натоварва с отговорности. Чу Дейвид. Благодарение на нас една подла, разглезена, крадлива и лъжлива жена се сдоби с oгромно поле за проучвания.
Дейвид Кейн каза:
- Всъщност отговорността е моя. Планирах експедицията си за лятото, но до лятото тя ще е опоскала доста неща. Когато изляза на сцената с група почтени колеги, ще мога да предотвратя най-големите ексцесии. Тя се опитва да си купи титла на археолог. Ако присъстват десетина добре известни археолози, тя едва ли ще може да плячкосва.
- Тя вече се е разбързала. - Реми се извърна към Сам. - Няма да мога да си простя, ако поне не направим опит да я спрем. Става въпрос за единственото нещо, което са ни оставили маите - историята си. Ако Сара Алърсби открадне и това, вината ще е наша. Как ще се почувстваме след година, когато тя публикува фалшиви разкази за „откритията си” и подведе хората.
Сам въздъхна, но не възрази.
- Това вече е ясно - продължи тя. - Просто трябва да хвърлим едно око на четирите големи селища, които Дейвид ни показа. Знаем как разсъждава тя. Тя е алчна. Ще започне с най-големия обект.
Сам погледна Реми, а после Кейн.
- Трябва да призная, че това звучи логично. Кой от градовете е най-голям?
- Отивам да приготвя багажа - каза Реми. - Този път обаче ше взема много повече амуниции.
20.
Ла Хоя
Рьсел и Руис стояха на края на павираната алея, под която се простираше брегът на Голдфиш Пойнт. Те виждаха голямата къща, където живееха Сам и Реми Фарго. Досега не бяха постигнали съгласие кой план ще им помогне да осъществят целта си или поне да се приближат на по-малко от четвърт миля.
Проблемът бе, че Ръсел все още не изглеждаше нормално. Лицето му бе покрито с непрозрачен грим, който скриваше незаличимото синьо мастило, обаче цветът не бе естествен. Това бе цвят на пластмасова кукла. А когато Ръсел се потеше, както в момента, синята боя започваше да прозира отдолу. Той изглеждаше много, ама много странно.
Когато тръгнеше да избира грим, Руис никога не уцелваше правилния оттенък, просто забравяше какъв цвят е кожата на Ръсел и купуваше не това, което трябва.
Предният грим бе досущ като кожата на Руис и лицето на Ръсел заприлича на кафява маска, поставена над розова шия, а ушите му направо сияеха. Новият грим, розовият, придаваше на Ръсел нечовешки вид. А като се има предвид, че след инцидента лицето на Ръсел обикновено изразяваше подтиснат гняв, дори и закоравелият Руис се изплаши.
Макар че бяха сигурни, че Фарго не бяха видели лицата им, като се изключи мяркането на неясни образи зад визьорите на каските в Испания, синьото и дори гримът, биха привлекли тяхното внимание, както и вниманието на всички останали.
Те чакаха на високото, като се извръщаха към океана при всяко приближаване на минувачи, докато слънцето не се скри зад хоризонта. Падналият мрак окуражи Ръсел и той сметна, че е безопасно да се приближат още повече до къщата на Фарго. Той носеше малка раница, както повечето туристи, решили да се поразтъпчат край брега, само че в неговата раница имаше пушка Щаер с калибър 5,56 мм - оръжието имаше къс приклад и пълнител, съдържаш 42 патрона. Пушката в момента бе на части, но сглобяването ѝ едва ли щеше да отнеме повече от няколко секунди. Към нея имаше фабричен заглушител, който можеше да понижи шума от изстрелите до слабо пукане.
Ръсел и Руис се отправиха към улицата, от която започваха частните къщи. Къщата на Фарго представляваше масивен четириетажен куб с балкони и прозорци от три страни. Прозорците, гледащи към океана, бяха по-големи от другите и отдалеч постройката приличаше на стъклена кутия. Но когато се приближиха, Ръсел и Руис забелязаха, че всички прозорци са снабдени със стоманени кепенци.