Намираха се в централна Гватемала, така че това, което беше в раниците им, трябваше да им стигне. Нямаше откъде да пазаруват. Най-близкото място, където Селма можеше да достави нещо, бе Гватемала Сити.
Когато слязоха от лодката в Панзос, Сам и Реми видяха камион, натоварен с кафе - беше паркиран до черния път, водещ на запад. Помолиха лодкаря да попита шофьора на камиона дали би ги откарал. Оказа се, че двамата са приятели. Шофьорът се съгласи и получи няколко куетзала за превоза.
Кандилкането по изровените коловози щеше да продължи два дена. Шофьорът имаше айпод, който бе свързал с говорителите на радиото. Плейлистата му съдържаше песни както на испански, така и на английски и не след дълго тримата запяха с пълно гърло.
Към обяд на втория ден спряха пред склад, от който тръгваше по-голям път, също черен. Камионите, идващи от всички части на областта, разтоварваха върху конвейер товара си от кафе за претегляне, преброяване и повторно натоварване в тракторни влекачи, които впоследствие тръгваха по по-големия път. Поблагодариха на шофьора, който скоро щеше да мине през везната, да получи надницата си и да тръгне обратно към дома.
Тръгнаха пеш на запад, като преди това засякоха местоположението си на джипиесите на сателитните си телефони. Бяха на двайсет мили от целта. Късно следобяд поеха по една пътека, която улесняваше придвижването им, но за жалост се отклоняваше прекалено на север. Растителността бе гъста и короните на дърветата се надвесваха над пътеката като чадъри. Вятърът бе съвсем слаб, но сянката ги спасяваше от жегата.
Често проверяваха местоположението си. Когато се приближиха до мястото, което търсеха, намалиха приказките. Щом трябваше да си споделят нещо, присядаха на някой пън или изкривен клон, привеждаха се един към друг и зашепваха. Заслушваха се в чуруликането на птиците и крясъците на маймуните, опитвайки се да преценят дали някъде отпред няма хора.
Сам и Реми много пъти бяха скитали из подобни пущинаци, така че не се смутиха. Ритмите на гората бързо се превърнаха в техни ритми. Сутринта станаха преди изгрев слънце. Хапнаха набързо и тръгнаха отново, защото искаха поне три-четири часа да пътуват по хлад. Спряха, когато слънцето започна да клони към залез, и си направиха лагер. При всяка удобна възможност попълваха запасите си с вода - преваряваха и пречистваха водата от изворите и потоците. Палеха огън в малките дупки, които Сам изкопаваше. Ако дървата бяха прекалено влажни и пушеха, се отказваха от огъня и ядяха консерви. Сутринта на третия ден джипиесите показаха, че се намират близо до изоставения град. Използваха телефона на Реми, за да се свържат със Селма.
- Добро утро! - каза Селма. - Как вървят нещата?
- Много сме близо, така че това е последното обаждане. После само ще си пишем. Не бива да вдигаме шум - каза Реми.
- Видяхте ли хора?
- Не. Не сме мяркали жива душа, откакто напуснахме пътя преди три дена. Дори тогава нашият камион беше сам на пътя. Проследяваш ли джипиес сигналите на телефоните ни?
- Да. И то много ясно. Знам точно къде сте.
- Ще ти изпратим съобщение, ако научим нещо.
- Много ще съм ви благодарна. Изръсих се здраво за електронни книги и съм на път да избледнея като призрак, защото се опасявам, че ако отида до книжарницата, може да пропусна някое от обажданията ви.
- Съжалявам - каза Реми. - Целуни Золтан от мен.
- Добре.
- Чао.
После се чу шум, който бе толкова шокиращ на фона на предишната тишина, че те се стреснаха и извърнаха глави. Хеликоптер, нейде в далечината. Не го виждаха, защото се намираха в малка долчинка, покрита от балдахин от листа и клони. Бръмченето на двигателите постепенно се засили и заглуши естествените звуци на гората.
Сам и Реми знаеха, че не бива да се показват. Минута по-късно хеликоптерът профуча над главите им, разклащайки горните клони на дърветата, и изчезна в северна посока. В продължение на около две минути чуваха постоянно бумтене, после всичко утихна.
- Мисля, че кацна - каза Реми.
- И аз съм на това мнение. Какво ще кажеш да огледаме?
- Май е по-добре ние тях да открием, отколкото те нас.
Сам и Реми сложиха в ред раниците си. Заредиха резервните си пистолети и ги преместиха в затваряшите се с ципове външни отделения. Сам прибра телефона си в един от външните джобове на раницата си. Взеха със себе си само по един пистолет, взеха и телефона на Реми. Скриха раниците в едни гъсти шубраци, сложиха знак на близкото дърво, после тръгнаха по пътеката.