***
Джери Руис впери очи в небето. Хеликоптерите излитаха - един, втори, трети, четвърти. Прецени, че се отправят на юг, към Гватемала Сити.
- Вече можем да се върнем при пирамидата - каза Ръсел. - Военните се разкараха.
- Добре. Да тръгваме - каза Руис. - Отваряй си очите, ботушите ни може да са някъде наблизо.
Рьсел направи няколко крачки, стъпи върху остър камък, заподскача на един крак, след което падна върху някакъв чепат клон.
- Ох, ох! - проплака той, после седна на пътеката и се вгледа в табаните си. Изправи се и закуцука предпазливо напред. Възпаленото му лице изглеждаше дори по-зле отпреди. Част от песъчливата пръст, която Сам Фарго бе метнал, бе полепнала по намазаната с вазелин кожа. След връзването лицето на Ръсел бе поело още мръсотия, трева и парченца от клонки.
Руис мъдро си замълча. Нямаше смисъл да напомня на Ръсел, че лицето му на нищо не прилича, че пътеката е осеяна с остри камъни и че ниските храсти от двете страни имат тръни. За последните десетина минути Ръсел бе изпсувал поне шест-седем пъти.
Руис съшо имаше проблеми. Лопатата бе причинила повърхностен разрез и голяма подутина точно над коляното, дясната ръка го болеше, а и дишането му бе затруднено заради контузия на ребрата. Въпреки това бе успял да се изтърколи до Ръсел и да прегризе връзките. Не му бе лесно, но знаеше, че на всяка цена трябва да се освободят, иначе ще бъдат завлечени в затвора в Гватемала Сити и обвинени в опит за убийство. От друга страна ако войниците не ги откриеха, лесно можеха да опънат петалата в тази пустош.
Руис бе израсъл в едно отдалечено от цивилизацията село в Мексико. Той знаеше, че двама кървящи, безпомощни мъже, едва ли ще останат незабелязани за ягуарите, скитащи из джунглата нощем. Знаеше и че най-големите опасности не винаги изглеждат най-големи. Ухапванията от насекоми можеха да причинят малария, тропическа треска или болест „Чагъс”. Така че той бе направил всичко необходимо да се освободят. Те бяха лежали неподвижно в джунглата, покрити от паднали листа, докато войниците не се разкараха. Може би всичко щеше да се нареди. Но той се тревожеше за Ръсел, който се бе смахнал леко, след като го боядисаха в синьо. Той постоянно се гневеше, измъчван от болката в лицето и от факта, че е прецакан.
Руис се тревожеше. Лошата преценка бе слабост. Грешките, които човек можеше да пренебрегне в града, често водеха до фатален край в джунглата. Куцукайки, Руис излезе от пътеката и си избра две фиданки, растящи до едно паднало дърво. Счупи ги и направи от тях бастуни.
- Ето! Това ще ти помогне.
Подпирайки се на бастуните, те се придвижваха безмълвно напред. Вече се чувстваха по-стабилии, а и по-лесно избягваха острите камъни. Отне им около час да стигнат до древния град. Тогава забелязаха, че там са останали шестима войници, които се мотаеха край стълбите на голямата пирамида. Войниците си бяха наклали малък огън и бяха издигнали три двойни палатки.
Ръсел пристъпи към откритото пространство, но Руис го задържа.
- Чакай! - каза Руис. - Това са войници.
- Виждам.
- Ами ако са ги оставили тук, за да ни изчакат? - попита Руис.
Ръсел спря и се замисли, но като че ли не успя да стигне до решение.
Руис продължи:
- Фарго сигурно са казали на всички, че сме се опитали да ги убием.
Ръсел изръмжа:
- Това няма значение. В радиус от сто мили няма населено място. Ние нямаме обувки, вода и храна. Те имат.
- Имат и оръжия, автомати - каза Руис.
- Ще ги изчакаме да заспят и ще им прережем гърлата.
- Те са шестима, по двама във всяка палатка. Дори да започнем да убиваме палатка по палатка, все някой ше успее да вдигне тревога. А и остават хората от третата палатка. Да не говорим, че нямаме ножове.
- Няма как да се измъкнем оттук боси - каза Ръсел. - Насред нищото сме.
- Чакай! - възкликна Руис. - Виж там! Оставили са тентата. Можем да омотаем краката си с брезент и да избягаме.
Ръсел се блещеше като ранено животно, но когато разбра какво има предвид Руис, като че ли се поуспокои.
- Добре. Да опитаме. Аз също не искам да се бия с тях.
Руис въздъхна с облекчение.
- Ще отида да взема брезента. - Без да чака отговор, той се изправи на крака и тръгна. Неравната земя мъчеше краката му, но той успя да стигне. Погледна към пирамидата, за да се убеди, че войниците не са го забелязали. После, с помощта на заострения край на една от алуминиевите подпори, отряза голямо парче брезент.