- Благодаря за предупреждението. Ще се постараем да не влизаме в контакт с никого. Веднага тръгваме към поляната.
- Вероятно ще стигнем там по едно и също време. Довиждане.
Сам и Реми се спуснаха по склона на пирамидата и се отправиха на запад.
Реми каза:
- Може да е закачил някой клон и да се е разбил. Дано да не е станало така.
- Дано. Не видях дим oт пирамидата, но не е задължително дa има дим. Всичко може да е станало.
- Мразя да се тревожа, когато съм твърде далеч, за да знам дали има основания да се тревожа.
- Аз също не обичам да се спичам, но е хубаво човек да носи комплект за първа помощ и зареден пистолет.
Когато слязоха от пирамидата, Сам и Реми ускориха крачка. Подтичваха, ако теренът позволяваше, но често пъти гьстата растителност ги забавяше. Ориентираха се по отблясъците на следобедното слънце, чиито лъчи не успяваха да пробият балдахина от листа. Стигнаха до извода, че се движат с три мили в час, така че половин час след като напуснаха пирамидата, засякоха джипиес координатите си.
Седнаха да си починат на една оголена скала, пиха вода и провериха дали се движат в правилната посока. Бяха на средата на пътя, затова решиха след четвърт час пак да сверят координатите.
Тичаха известно време, като продължиха да се ориентират по отблясъците на слънцето. Първоначално се бяха концентрирали върху бързината на придвижване, но постепенно започнаха да обръщат по-голямо внимание на бсзшумността. Знаеха, че Кармайкъл не е от хората, които имат навика да закъсняват, и че като професионалист не би тръгнал с неизправна машина или незареден до горе резервоар. Освен със сателитен телефон, той разполагаше и с радио. Чак когато стигнеха до поляната, щяха да разберат какво се е случило, но не вярваха, че става вьпрос за дребен проблем. Молеха се наум Тим да е жив.
Вече бяха съвсем близо до мястото, където бе кацнал Тим Кармайкъл. Не се чуваше шум от хеликоптер, което означаваше, че Арт Боуен все още бе далеч. Тишината бе някак гъста и зловеща.
Сам и Реми бяха допрели глави, за да могат да общуват възможио най-безшумно. Постигнаха съгласие по плана за приближаване, пиха вода и тръгнаха.
Вървейки приведени, те се приближиха до изгорялата земя. Надникнаха през гъстите шубраци, които бяха пощадени от огъня, и видяха вертолета на Кармайкъл. Беше кацнал на равно място, далеч от дърветата, представляващи опасност за перките му. Всичко изглеждаше нормално, по корпуса нямаше дупки от куршуми. Но Тим не бе там.
Сам и Реми започнаха бавно да обикалят поляната. Като изминаха стотина метра, спряха и се заслушаха. Чуха говор. В първия момент си помислиха, че това е радиото на хеликоптера. Обаче се говореше на испански, и звуците идваха откъм гърбовете им.
Сам и Реми се извърнаха с лице към звуците. В момента се намираха между хеликоптера и група непознати. Забелязаха пътека, наскоро проправена през храсталаците. По прегънатите и пречупени стъбла все още имаше зелени листа.
Реми даде знак на Сам, че ще заобиколи мъжете отдясно. Сам кимна и се придвижи наляво, за да могат да се позиционират от двете страни на групата. Спазваха благоприлична дистанция, защото се опасяваха, че някой може да ги чуе или види.
Сам описа деветдесетградусова дъга около звуците, после спря и зачака. Знаеше, че Реми вече е на позиция. Нейното гъвкаво тяло бе по-добре пригодено за преодоляване на гъста растителност. Той знаеше и че има предимство и близкия бой, докато Реми, шампионката по стрелба, бе най-опасна oт средно разстояние. Измъкна пистолета си и запълзя към гласовете. Стори му се, че са шестима и че са застанали близо един до друг, в кръг. Може би бяха насядали около огън... не, не бе усетил мирис на изгоряло. Все пак бяха в кръг. Какво ли правеха тук?
И тогава ги видя. Всъщност бяха петима. Млади, брадати мъже, облечени в дънки, долнища на стари военни униформи и тениски. Пред себе си бяха опънали кафеникаво найлоново платнище. На платнището лежаха принаддежностите на Тим Кармайкъл - сателитния му телефон, трите му чифта слушалки, картите от хеликоптера, портфейл, ключове, слънчеви очила, джобно ножче.
Бяха въоръжени с белгийски пушки FN FAL 7.62 мм. Сам се приближи още, чудейки се какво е станало с Тим Кармайкъл, и тогава го видя. Тим бе на няколко метра встрани, до едни храсталаци.
Стоеше изправен, краката и ръцете му бяха вързани.
На врата му имаше примка. Въжето бе преметнато над елин дебел клон и завързано здраво за дънера. Дори и да се умореше, Тим трябваше да остане на крака. Ако се отпуснеше, примката щеше да се стегне и да го задуши. Лявото му око бе насинено и подуто: по лицето му имаше драскотини, а по дрехите му - зелени петна от трева. Косата на темето му бе сплъстена от кръв, явно бе получил силен удар в главата.