- Намираме се на нещо като индианска магистрала. Това е павирана пътна артерия. - Тя се отдръпна настрани, за да даде възможност на журналистите да заснемат плочите. Неколцина апатично защракаха към земята, която бе покрита c бели камъни, но повечето предпочитаха да снимат как Сара си проправя път през шубраците с мачете в ръка. „Това също не е лошо” помисли си тя.
Тя продължи напред, като хвърли един поглед към дългата редица въоръжени с белгийски пушки мъже, които бе довела в джунглата. Беше се изръсила здраво, но искаше да paзполага с военна сила, способна да държи всичко под контрол. След изчезването на петимата мъже, които Ръсел бе изпратил да подготвят площадката за кацане, тя бе решила да не оставя нищо на случайността. Знаеше, че руините са съвсем близо, така че крачеше упорито напред, посичайки изпречващата се на пътя ѝ растителност. Най-накрая храсталаците свършиха и тя се озова на големия площад.
- Тук! - изкрещя тя. - Това е градът, изгубеният град, който аз намерих.
Тя пристъпи храбро напред. От двете ѝ страни на обширния площад се издигаха огромни пирамиди, като най-голямата пирамида бе точно до Сара. Репортерите нямаха представа каква е тази постройка, но Сара вече бе виждала прекрасните фрески в храма, намиращ се горе на върха. Архитектурата и изкуството подсказваха, че става въпрос за богата, сложно устроена цивилизация. Това място бе изоставено много отдавна, още преди норманите да завладеят Англия.
Със сигурност в гробниците на кралете имаше огромно количество безценни артефакти. Невероятно място. Тя вече бе открила няколко предмета, които засилиха неимоверно апетитите ѝ. Но не по-малко важно бе тези журналисти да видят как тя прави разкопки. Снимките и видеоматериалите, които щяха да бъдат показвани по телевизиите в Европа и Северна Америка, щяха да спомогнат за развитието ѝ. До момента всички я пренебрегваха, смятаха я за поредната богата наследница със страннн вкусове. Когато откритията ѝ излезеха наяве, тя щеше да се превърне във важна сила в света на археологията. Никой нямаше да знае, че откритията ѝ се дължат на сборника на маите и тя години наред щеше да „изстисква“ книгата, печелейки овации.
Беше облечена в стилен „изследователски" костюм - светлокафява риза с еполети и навити ръкави, ръчно изработени панталони със същия цвят и лъснати до блясък ботуши. Вървеше с героична крачка към голямата пирамида, към звяра, който бе на път да обуздае, когато зад нея внезапно се надигна вълна от бърборене. Тя погледна през рамо.
Журналистите бяха навлезли на трийсет метра навътре в площада. Всички като че ли бяха потресени от огромните размери и импозантността на сградите, които бяха доста буренясали, но не чак толкова, колкото сградите в другите изгубени градове, които Сара бе посещавала. Контурите им ясно се виждаха.
Нещо не бе наред. Те не се спускаха към нея, проправяйки си път с лакти, за да могат да я поздравят и да я обсипят с въпроси относно града. Бяха се струпали един до друг и или говореха по телефоните си или се взираха в екранчетата им. Неколцина разговаряха помежду си, сякащ обсъждаха някаква удивителна новина.
Фотографите стояха по-встрани, но незнайно защо не кимаха чудото на индианската култура, а шокираните или може би възмутени репортери, които възклицаваха, жестикулираха и задаваха въпроси.
Сара се загледа в един от журналистите. Това бе Джъстин Фрейкър от лондонския „Таймс” - съученик на брат ѝ Теди от Итън. Той бе дошъл, защото Теди му бе обещал нещо, вероятно покана за прием на Даунинг Стрийт 10 .
Тя таеше надежди, че Джъстин ще ѝ даде едно рамо у дома. Взираше се в него, защото той бе най-близкостоящият англоговорящ и можеше лесно да разчете думите му по движението на устните. Той като че ли казваше: „Това е лудост. Тя сигурно се шегува. Не е сериозно.” Сара се зачуди кого има предвид той. Въздъхна тежко, вече не бе център на вниманието. Вероятно някоя американска актриса бе сторила нещо възмутително, ангажирайки всички със себе си.
Обърна се и тръгна към тълпата от новинари. Мишел Форет, дописничката на „Пари Мач” се бе съгласила да дойде заради склонността на Сара Алърсби да купонясва. Тя се приближи към Сара, като се провикна:
- Сара! Сара! - В ръката си държеше малка видеокамера.
Сара Алърсби изпита облекчение. Блазнеше я идеята да придобие още по-голяма известност. Приятно ѝ бе да е най-богатото момиче, притежаващо мистериозни имоти в Централна Америка, което понякога посещава партита в Южна Франция и на средиземноморските острови. Усещаше, че е на път от „интересна” да се превърне в „очарователна”. Усмихна се и каза: