- Спрете! - Гласът бе мощен, но някак напрегнат. Докато всички се извръщаха, главата на отец Гомес се показа над ръба на платото. Секунда по-късно свещеникът излезе на равното. Задъхваше се от продължителното катерене. Вдигна ръцете си и извика:
- Спрете! Недейте! Артуро, остави пушката! Онова, което се каните да извършите, е убийство. Безсмислено убийство на невинни хора.
Разгневеният мъж сведе глава, после върна пушката на собственика ѝ.
Отец Гомес като че ли се поуспокои, но изражението на лицето му подсказваше, че е наясно, че все още не се е разминало.
Пепе, механикът, заговори:
- Ти не си от този град, отче. Не си един от нас. Не разбираш.
Един мъж, който явно бе роднина на сеньора Веласкес каза:
- Още от времето на кралете не притежаваме нишо друго, освен това място. Край стените храбри мъже и жени са се били до смърт. Телата на велики водачи лежат във всяка една от тези могили. Никой няма право да осквернява гробниците и да взима намиращите се в тях предмети. Вторият крал, довел хората си тук, не посегнал на останките на предшественика си, а онзи след него също постъпил почтително.
Той замълча за момент, после посочи разкопаната от Сам и Реми могила.
- Само веднъж чужденец е влизал там, до днес. Тялото му лежи вътре вече повече от сто години, а онези наши съграждани, които са го виждали, вече не са измежду живите. Всеки знае, че той е бил убит от местните хора с мотики и брадви. И тайната е била запазена.
- Не! Не! Не! - каза отец Гомес. - Може и да не съм роден в Санта Мария, но съм прекарал дълги години тук и съм отговорен за състоянието на душите ви. Мислите ли, че хората, убили иманяря преди сто години, не се пържат в ада?
Неколцина сведоха глави, други се прекръстиха. Имаше и такива, конто се изплюха на земята.
Пепе каза:
- Столетия наред сме били зависими от началниците в Мадрид или Гватемала Сити; подписвали сме документич на базата на които, непознати нам хора ни държат в подчинение. Това не може да продължава вечно. Ние просто се опитваме да защитим телата на предците си от хора, които живеят на другия край на света и притежават всичко.
Отец Гомес понечи да възрази, но Сам го спря:
- Задръж, отче! - Извърна се към обградилите го граждани. - Двамата със съпругата ми нямахме намерение да взимаме нищо оттук. Ние работим с университетски професори, чиято единствена цел е да научат повече за маите. Единствената причина да сме тук е тази. Има хора. притежаващи карти, на които е отбелязано това място. Сред тях е Сара Алърсби, собственичката на „Естанция Гереро”. Дори и да ни убиете, тя и наемниците ѝ ще дойдат тук. Тя ще разрови всичко и ще остави нещата така. - Той се извърна и кимна към рова.
Хората бяха смутени, изпълнени със съмнения, и разговаряха оживено помежду си. В очите на неколцина блещукаха гневни пламъчета. Избухна спор.
- Сеньор Фарго е прав. Послушайте го. - Хората извърнаха глави и видяха дошлия току-що доктор Хуерта. Стоеше до една от могилите.
- Какво правиш тук? - попита Лопес, магазинерът.
Доктор Хуерта сви рамене.
- Забелязах, че сте зачезнали и разпитах някои от децата ви. От опит знам, че когато на едно място се струпат много хора, носещи остри предмети и огнестрелни оръжия, се отваря работа за лекар.
- Какви са тези? Твои приятели? - попита Лопес.
- Виждам ги едва за втори път - каза Хуерта. - Но започвам да ги харесвам все повече и повече. Ще ви покажа защо.
Той се приближи до Сам, вдигна ризата му и измъкна затъкнатия под колана му полуавтоматичен пистолет. Вдигна го. В тълпата се надигна ропот. Извади пълнителя, погледна го, после го върна на мястото му и мушна пистолета под колана на Сам. Повдигна лекичко ризата на Реми, за да се види и нейният пистолет.
- Вече дълго време практикувам, така че съм развил способност да забелязвам нещата, които не са част от човешкото тяло. - Той се вторачи в застаналите в кръг местни хора. - Някои от вас копнеят да убият тези двама американци. Ако бяха пожелали, те можеха да очистят мнозина от вас. Но не пожелаха. Те имат добри намерения, и вашето грубо отношение не успя да промени това.
Постави лявата си длан върху рамото на Сам, а дясната върху рамото на Реми. Поведе приятелите си към пътеката.
- Спрете! - Те спряха и бавно се обърнаха. - Пак Лопес. - Може би си прав, че тези хора трябва да бъдат освободени. Но ни трябва време, за да решим какво да правим.