Хората закимаха одобрително - все още не бяха готови да вземат решение. Струпаха се около доктор Хуерта и Фарго и ги ескортираха до града.
Когато излязоха на главната улица, тълпата поведе Сам и Реми към една стара тухлена постройка. Зад тежката дървена врата на вестибюла, чието обзавеждане се състоеше от маса и няколко стола, имаше три килии с дебели решетки и катинари. Сам и Реми бяха набутани в една от килиите, а някой заключи вратата и взе ключа. После всички се изнизаха навън.
Минута по-късно отец Гомес влезе помещението с килиите.
- Сам, Реми, ужасно съжалявам. Моля да ги извините. Те са добри хора и много скоро ще им дойде акълът.
- Надявам се - каза Сам. - Би ли се погрижил раниците ни да не изчезнат?
- Вече са във външния офис. Ако ви потрябва нещо, Веласкес ще ви го донесе.
- Благодаря - каза Реми.
- И още нещо - продължи свещеникът. - Протегна ръцете си и ги промуши покрай решетките. Сам и Реми извадиха пистолетите си и му ги подадоха. Той ги прибра в джобовете на палтото си. На излизане каза: - Благодаря. Ще ги държа на сигурно място в църквата.
След минута Веласкес отвори голямата дървена врата, подпря я и тръгна нанякъде. Върна се с поднос, на който имаше бутилки с безалкохолни напитки и чаши. Мушна подноса в отвора за „хранене”, намиращ се под решетките.
- Благодаря, сеньора Веласкес - каза Реми.
- След час ще ви донеса вечеря и ще стоя пред вратата цяла нощ. Ако ви потрябва нещо, просто ме извикайте.
- Не е нужно да стоите при нас - подметна Сам.
- Напротив - отвърна тя. Бръкна в джоба на престилката си и извади един стар (вероятно бе от трийсетте години на миналия век), но добре смазан револвер с дълга цев. - Та нали някой ще трябва да ви застреля, ако се опитате да избягате. - Прибра оръжието, взе празния поднос и излезе. След това тежката дървена врата се затръшна.
28.
Санта Мария де лос Монтаняс
На разсъмване слънчевите лъчи проникнаха в затвора през вентилационния отвор, запречен единствено от неподвижните перки на вентилатор. По едно време през нощта Сам и Реми бяха успели да заспят на койките, които представляваха плоскости с панти. Койките можеха да се вдигат и свалят, като в хоризонтално положение ги задържаха вериги.
Сам се събуди и видя, че Реми седи на койката си и си клати краката.
- Добро утро - рече той. - Защо ме гледаш така?
- Много сладичък изглеждаш, сгушен върху това подобие на легло. Жалко, че телефонът не е у мен да те снимам. Би могъл да станеш Съкилийник на месеца в женския затвор.
Сам се надигна, облече ризата си и започна да я закопчава.
- Поласкан съм, мисля.
- Просто гледах, и без това нямаше какво друго да правя - обясни тя. - Струва ми се, че не използват често този затвор. Няма драсканици по стените, всъщност боята е почти непокътната.
- Мерна ли някого вече?
- Не, но чух входната врата да се отваря и затваря няколко пъти, така че още сме под охрана.
Секунда по-късно някой почука силно на дървената врата. Реми се подсмихна и извика:
- Влезте!
Сеньора Веласкес отвори вратата и влезе. Носеше поднос, на който имаше две покрити със салфетки чинни, чаши със сок от портокал и други хубави неща.
- Много мило, че почука - подхвърли Реми.
- Никой не е казал, че нямате право на уединение - каза възрастната жена. - Просто все още нямате право да излизате.
- Все още?
- Хората изслушаха отец Гомес и доктор Хуерта, които казаха добри думи за вас. Ще имаме среща следобяд, после ще можете да си ходите.
- Чудесно - каза Сам. - Аз лично съм доволен, че не ни пуснаха преди закуската. Храната ухае прекрасно.
- Да, така е - потвърди Реми. - Много си мила.
Сеньора Веласкес мушна подноса под решетките. Сам го взе и го сложи на койката.
- Жалко, че нямаме столове. Не очаквахме посетители. Благодаря ти за всичко, което правиш за нас.
Сеньора Веласкес излезе, след което ясно се чу изчакване на резе.
Тъкмо бяха приключили със закуската, когато утринната тишина на градчето бе нарушена от буботенето на камион, изкачващ се по хълма. Трансмисията виеше, оборотите на двигателя се увеличаваха заради стръмнината. Машината стигна до църквата. Чуха се викове, а после и трополене на ботуши - хора наскачаха от каросерията, а след това явно се затичаха нанякъде.
Сам и Реми се спогледаха. Сам застана под високото прозорче, присви колене и направи „столче” с ръце. Тя стъпи на дланите му и той я повдигна. Реми се хвана за решетките на прозорчето и надникна навън.