Не намериха господин Дьо Жирус, когото Филип щеше да моли за подслон и затова отидоха в странноприемницата. Най-после можаха да се насладят на един спокоен ден в уединена стая, да се отдадат на страстта си. Вечерта ханджията, който помисли, че са брат и сестра, дойде да им постели леглата. Бланш се усмихна.
– Ще ни бъде нужно само едното. Господинът е мой съпруг!
На другия ден Филип отиде да потърси господин Дьо Жирус, който се бе завърнал. Разказа му цялата история и го помоли за съвет.
– По дяволите! – възкликна старият благородник. – Случаят ви наистина е сериозен. Знаете, че сте беден, приятелю. Ако това беше станало преди сто години, господин Дьо Казалис щеше да ви обеси за това, че сте посегнали на племенницата му. Днес може само да ви прати в затвора. Повярвайте ми, няма да се поколебае да го стори.
– Но какво да правя?
– Какво ли? Върнете момичето на чичо му и бягайте зад граница колкото може по-бързо.
– Знаете много добре, че никога няма да го сторя.
– Ами тогава спокойно чакайте да ви арестуват... Друг съвет не мога да ви дам. Това е!
Господин Дьо Жирус приятелски го мъмреше. Така се опитваше да скрие най-доброто сърце на света. Объркан от сухия прием, Филип се канеше да си тръгва, когато благородникът го повика и го хвана за ръката.
– Мой дълг е да ви предам на правосъдието – продължи печално той. – Принадлежа към класата на благородниците, на която нанесохте обида. Слушайте, имам извън Ламбеск малка изоставена къщичка. Ще ви дам ключа от нея. Идете да се скрийте там, но не казвайте на никого къде отивате. Инак ще повикам полицията.
Така любовниците останаха почти осем дни в Ламбеск. Там живяха в уединение и спокойствие, нарушавано от време на време от внезапен страх. Филип бе получил от Мариус хиляда франка. Бланш се чувстваше като малка домакиня и любовниците с наслада се хранеха от една чиния.
Този нов живот изглеждаше сън за девойката. На моменти се чудеше защо бе станала любовница на Филип. Би искала да се върне при чичо си, но не смееше да го каже на висок глас.
Беше краят на празника Тяло Господне. Един следобед Бланш, която стоеше до прозореца, видя църковното шествие. Тя коленичи и започна да се моли. Въобрази си, че е в бяла рокля сред певиците, и сърцето ѝ се разкъса от мъка. Същата вечер Филип получи анонимно писмо. В него му съобщаваха, че на следващия ден ще бъде арестуван. Стори му се, че позна почерка на господин Дьо Жирус. И отново започна още по-тежко, още по-мъчително бягство.
6
Така започна истинска гонитба, бягство без минута покой, съпроводено с непрестанен ужас. Пришпорвани от страха, бегълците прекосиха надлъж и нашир Прованс. Непрекъснато си въобразяваха, че чуват тропота на галопиращи коне. Бягаха по цели нощи по големите пътища и трепереха през деня в мръсни странноприемници. Многократно се връщаха назад, без да знаят къде ще намерят някое тайно убежище.
В една страшна нощ те напуснаха Ламбеск и се отправиха към Авиньон. Мистралът духаше силно. Бяха наели малка двуколка. Вятърът заслепяваше коня. Бланш трепереше под тънката си басмена рокля. Стори им се, че виждат в далечината, при една от градските порти, полицаи, които следят кой влиза и кой излиза от града. Подплашени се върнаха обратно към Ламбеск, но само го прекосиха.
Когато пристигнаха в Екс, не посмяха да останат там и решиха на всяка цена да преминат границата. Там щяха да се снабдят с паспорти и да бъдат в безопасност. Филип познаваше един фармацевт в Тулон, затова решиха да минат през града с надеждата, че приятелят ще помогне за бягството.
Аптекарят, едър и усмихнат млад мъж на име Журдан, ги прие изключително сърдечно. Скри ги в собствената си стая и им каза, че веднага ще се опита да им набави паспорти. Тъкмо бе излязъл, когато се появиха двама полицаи.
Бланш едва не припадна. Пребледняла, седнала в един ъгъл, тя с мъка се сдържаше да не се разридае. Със сподавен глас Филип запита какво желаят.
– Вие ли сте сеньор Журдан? – попита един от двамата полицаи със съмнително строг тон.
– Не – отговори младежът. – Господин Журдан излезе, скоро ще се върне.
– Добре – отговори сухо полицаят и седна.
Нещастните влюбени не смееха да се погледнат. Прималяваше им, като гледаха тези хора, които със сигурност бяха дошли за тях. Мъчението им продължи повече от час, който им се стори цяла вечност. Най-после Журдан се завърна. Пребледня при вида на полицаите и с необяснимо безпокойство отговори на въпросите им.
– Последвайте ни – каза му един от полицаите.