– Но защо? – попита той. – Какво съм сторил?
– Обвинен сте, че вчера вечерта сте играли нечестно на карти в един клуб. Ще обясните всичко на съдия-следователя.
По тялото на Журдан преминаха тръпки. Сякаш поразен от гръм, той като послушно дете последва полицаите, които си тръгнаха, без дори да забележат смъртната уплаха на Бланш и Филип.
Междувременно шумът около историята на Журдан се бе разнесъл из Тулон. Никой обаче не разбра за страшната интимна драма, разиграла се в дома на аптекаря в деня на арестуването му.
Обезкуражен от всичко, което се беше случило, Филип разбра, че е твърде слаб да се измъкне от полицията, която бе по петите му. А и вече не се надяваше да се сдобие с паспорт, с който да премине границата. Виждаше, че Бланш съвсем е изтощена от умора. Реши да се приближат до Марсилия и да изчакат, скрити някъде в околностите на града, докато стихне гневът на господин Дьо Казалис. Жалки илюзии!
В Екс Филип имаше роднина на име Инар, собственик на магазин за галантерийни стоки. Бегълците се върнаха в Екс, за да искат от Инар ключ за една от вилите му. Фаталността вървеше по петите им: не намериха търговеца у тях и трябваше да се скрият в една стара къща на улица "Секстий" у братовчедка на господин Дьо Жирус.
Жената не искаше да ги приеме от страх по-късно да не пострада заради гостоприемството си. Отстъпи едва когато Филип обеща да освободи сина ѝ от военна повинност. Младежът отново бе обнадежден; отново се виждаше като племенник на депутат, щедро черпещ от неговата влиятелност и мощ.
Вечерта Инар намери любовниците и им връчи ключа от крайградската къща, която се намираше в долината Пюирикар. Освен нея имаше още две други: едната в Толоне, другата в квартала Троа Бон Дийо. Ключовете от тях бяха скрити под два камъка, които той им посочи. Посъветва ги да не остават две нощи поред на едно и също място. Обеща да положи всички усилия да отклони от следите им полицаите. Любовниците поеха по пътя, който минава покрай Опитал.
Вилата на Инар беше вдясно от Пюирикар, между селцето и пътя за Венел. Беше грозна ниска постройка, направена от кирпич, варосана, с червени керемиди, които я освежаваха. Състоеше се само от една стая, която приличаше на конюшня: по земята имаше слама, от тавана се спускаха огромни паяжини.
За щастие любовниците имаха завивки. Те струпаха в единия ъгъл на стаята разпиляната слама и отгоре постлаха одеялото. Легнаха върху него сред тръпчиви влажни изпарения.
Следващия ден прекараха в долчинка на пресъхналата рекичка Тулубър. По-късно, привечер, намериха пътя за Венел, заобиколиха, за да не минават през Екс, и стигнаха до Толоне. Към единадесет часа бяха във вилата на търговеца, която се намираше близо до параклиса на йезуитите.
Тази къща бе по-прилична. Имаше две стаи, кухня и трапезария с походни легла. Стените бяха облепени с карикатури от "Шаривари"[1] , сплитове чесън висяха по белосаните греди. Двамата любовници се огледаха доволни, сякаш бяха попаднали в палат.
Но когато се събудиха, страхът отново ги обзе; изкачиха се на възвишението и през целия ден останаха в пещерите на Енферне. В ония времена пропастите на Жомгард съхраняваха зловещия си вид; каналът още не бе пресякъл планината и в това зловещо каменно гърло не се мяркаха никакви туристи.
Бланш и Филип прекараха спокоен ден сред тази пустош. Дълго си почиваха край едно бистро бълбукащо изворче.
Когато се стъмни, отново дойде грижата за нощуването. Бланш все още стъпваше трудно. От острите режещи камъни разранените ѝ крака продължаваха да кървят. Филип разбра, че е невъзможно да продължат. Той я подкрепи и те бавно се изкачиха на платото, което се извисява над Енферне. Това е ширнала се безплодна земя, огромни полета от камъни, прорязани от изоставени кариери. Няма нищо по-странно от този безкраен оголен пейзаж с поникнала тук-там зеленина; скалите, като начупени крайници, пробиват изтощената земя; равнината прилича на осеяно с гърбици тяло, поразено от ръката на смъртта, свито от конвулсиите на ужасна агония.
Филип с надежда търсеше някоя дупка или пещера. Щастието му се усмихна: откри малка колибка от онези, в които сс крият ловците в очакване на прелетните птици. Без да се колебае, разби вратата и сложи Бланш да седне на малка пейка, която напипа с ръка. След това отиде да набере мащерка; платото е покрито с тази билка, чийто тръпчив мирис се носи над всички провансалски хълмове. Донесената мащерка той разстла като сламена постилка, върху която сложи одеялото. Леглото бе готово. И двамата се отдадоха на любовта. Ах, какво страдание и горчива сладост имаше в техните прегръдки! Каква силна страст, какво отчаяние!