Планът му зависеше от обстоятелствата. Разчиташе на въс-таническите вълнения, за да открадне Жозеф. Мариус сигурно щеше да хукне да търси брат си при първия пушечен изстрел, а през това време лесно щеше да изтръгне детето от ръцете на Фин. Впрочем поради близостта на префектурата се надяваше стрелбата да обхване целия квартал: може би дори щяха да издигнат барикади по съседните улици; с една дума, чакаше някое събитие, което щеше да улесни похищението на малкия, и си обещаваше да действа направо, да рискува всичко, за да успее.
Докато поглеждаше вратата за последен път и си припомняше нейното вътрешно разположение, проучвано от дълго време, видя млада жена, която излезе бързо оттам с дете на ръце. Позна Фин и малкия Жозеф. Това внезапно излизане го разтревожи и той тръгна след нея.
Фин вървеше, без да се обръща, защото бързаше много. Спусна се по улица "Брьотьой", после тръгна нагоре по "Канбиер". Стигна до Кралския площад и пое по уличките на стария град. Матеус продължаваше да я следи, като се питаше къде ли отива. Така двамата стигнаха до площад "Озьо". Там Фин изчезна внезапно в някаква къща и Матеус остана за миг насред площада объркан.
Още от предната вечер Мариус, предупреден от брат си за възможните вълнения около префектурата, бе решил да не оставя Жозеф в къщата на улица "Бонапарт". Изпитваше смътно опасение от нечия намеса; чувстваше присъствието на господин Дьо Казалис някъде наоколо, незабележимо; сигурно дебнеше първия удобен случай, който щеше да му се предостави. Когато по улицата се водят боеве, често в къщите се извършват кражби.
И така Мариус сметна, че би било по-предпазливо да не оставя детето в стаята, където със сигурност ще дойдат да го търсят, за да го отвлекат. Двамата с Фин решиха да го скрият още от сутринта. Избраха за убежище малкото жилище на площад "Озьо", в което някогашната цветарка бе живяла, а сега се обитаваше все още от брат ѝ Каде. Докато Мариус обикаляше из улиците, за да следи действията на Филип, жена му се бе скрила с детето в едно кътче на Марсилия, където мислеше, че не ще могат да ги открият. Когато се качваше по стълбите, бе много радостна, убедена, че са спасени с малкия.
Матеус обиколи няколко пъти площада, като вървеше под сенките на дърветата. После тръгна към мястото, където стоеше пост от хора на републиканската рота. Шпионинът веднага разбра с кого си има работа.
– Май ще се бият пред префектурата – подхвърли той.
Лейтенантът се престори, че не го е чул. След миг Матеус продължи:
– Тук ще издигнем хубави барикади! Погледнете само! Площадът сякаш е направен за това.
Лейтенантът погледна любезно наоколо и накрая се реши да говори:
– Да, да. Ще трябва да се затворят само няколко улички. Работниците са ни братя и ние, останалите, няма да се бием с тях.
Беше взел Матеус за работник копач. Стисна му енергично ръката и тръгна бързо. Случайността бе помогнала; отсега нататък планът му бе изцяло готов. Пристигна задъхан при господин Дьо Казалис.
– Всичко е наред! – извика Матеус. – Гарантирам за успеха.
Тогава забеляза, че господин Дьо Казалис носеше униформа от националната гвардия.
– Какъв е този карнавал? – попита изненадано той. – Идвах да ви посъветвам да не излизате навън.
– Не мога да стоя на едно място – отговори бившият депутат, – нетърпелив съм да видя със собствените си очи... Да вървим!
Слязоха и Матеус разказа на господаря си какво се бе случило сутринта. Докато се приближаваха към префектурата, те чуха някакъв глух и ужасен шум – това бе зараждащият се грохот на бунта.
14
Докато Матеус следеше Фин и тръгваше да предупреди господин Дьо Казалис за случилото се, работническата тълпа се спускаше към улица "Канбиер". Колоната, потеглила от железопътната гара, бе съставена само от няколкостотин трудещи се, но по пътя всички минувачи се присъединяваха към нея. Нерешителни хора, мъже и жени, които минаваха по улиците, бяха увлечени от потока, идващ от горния край на Марсилия. Когато демонстрацията излезе от улица "Ноай", тя се разля по главната улица като огромен поток. Плавното движение на хилядите хора приличаше на морски вълни.
Глух, неясен шум, подобен на морския тътен, обхващаше тълпата. Но тя бе учудващо спокойна. Движеше се мълчаливо напред, съвсем безобидно, мрачна и безмълвна. Връхлиташе върху Марсилия, движеше се по улиците ѝ, сякаш не осъзнаваше действията си и не се подчиняваше на никакви физични закони. Приличаше на огромна скала, откъснала се от брега, която щеше да затрупа пристанището.