Тогава Матеус нададе ужасен вик и всички въстаници изскочиха разгневени на улицата. Войниците спряха да стрелят, като си помислиха, че барикадата се предава. Матеус се възползва от този момент, за да вземе трупа; повика работниците на помощ; те вдигнаха тялото на ръце, а той застана отпред, като зовеше за мъст:
– На оръжие! Народът трябва да знае, че гвардията стреля по невъоръжени хора... На оръжие! На оръжие! Убиват нашите братя!
После си помисли: "Имам трупа, който ми трябваше, народът ще се бие!"
Групата, която водеше, изчезна по улица "Палю" и виковете на мъжете, които носеха мъртвия като знаме на протест и ужас постепенно заглъхнаха.
В този момент Мариус и Филип пристигнаха на бойното поле. Завариха ротата от националната гвардия, която стоеше на улица "Рим" сред остатъците от барикадата. Изглеждаше доста объркана от победата си; мислеше си, че има работа с поне стотина мъже, и съвсем се смути, когато видя, че е стреляла близо четвърт час по десетина нещастници. Чувстваше колко ужасна, кървава и същевременно смешна бе грешката.
Капитан Совер беше озлобен. В действителност това, което го вбесяваше най-много, бе фактът, че шапката му бе пострадала още в началото на военните действия. Смяташе, че достойнството на униформата му е засегнато, че целият престиж на хубавия му костюм ще се изпари през дупката, направена от захвърления от някакъв въстаник камък.
Мариус, който го позна, се доближи бързо до него, за да разбере някои подробности за онова, което се беше случило. Но той не му остави време да го разпитва.
– Можете ли да си представите! – извика той. – Грубияните ни нападат с камъни!... Тези глупаци нямат дори пушки... Ето, вижте!
И той му показа шапката си, чиято златна тока бе счупена.
– Ако беше куршум, щеше да направи съвсем малка дупка – продължи той. – Ето че сега трябва да си купувам нова шапка. Много са скъпи, дяволите да ги вземат!
– Бихте ли ми казали... – започна Мариус.
Но Совер не го остави да довърши изречението си. Отведе го настрани и го попита:
– Кажете честно... Нали тази пробита шапка разваля вида ми?... Ах, републикански негодници! Ще ми платите за това!
Мариус се възползва от гнева му.
– Но какво се е случило?
– Ами, убихме един... Добре стана!... Бяха там, зад барикадата... Двеста или триста, а може би хиляда души. Приключихме след едночасова ожесточена битка. Виждате ли тази локва кръв на улицата. Сигурно има убит... Редът, разбирате ли, редът, само това признавам аз!
Мариус се готвеше да тръгва, когато Совер го дръпна за копчето на палтото.
– Накратко – продължи той с отслабващ глас, – яд ме е за смъртта на този нещастник.Може би не той е хвърлил камъка по мен... Ох, да знаех само кой е!... Преди малко, като видях кръв по земята, изпитах нещо особено. В края на краищата редът...
Младежът го остави да говори и настигна брат си, който го чакаше недалеч. Бе разстроен от това, което току-що научи. Тази пролята кръв трябваше да тежи на съвестта на тези, които го бяха сторили.
– Какво има? – попита Филип.
Мариус не отговори веднага. Не можеше да скрие от брат си какво се бе случило и не знаеше как да му го каже, защото очакваше, че ще се разгневи ужасно. Тръгна мълчаливо. Филип попита мрачно:
– Защо не казваш нищо? Зад барикадата е имало трупове, нали?
– Не – прошепна Мариус и реши да каже истината. – Само един работник е убит...
– Какво значение има, че е само един! – прекъсна го грубо републиканецът. – Сега вече зная какво да правя... Борбата е неизбежна... Не искай повече от мен да си стоя спокойно вкъщи! Би било подло... Твърде дълго се колебах, но сега ще се присъединя към тези, които се заклех да защитавам, ако някога ги нападнат.
Двамата братя бяха стигнали до улица "Сен Луи". Огромна тълпа ги спря. Точно там се разрастваше бунтът.
15
Делегатите, които успяха да влязат при правителствения комисар, получиха от него писмо, в което той удовлетворяваше желанието на работниците да работят само десет часа на ден. Но то бе пристигнало твърде късно. Делегатите напразно го показваха на групите хора, които срещаха; всички говореха за мъст, народът заявяваше, че кръвта трябва да се измие с кръв.