Впрочем, както често става, причините за подготвящата се борба бяха неизвестни на по-голяма е част от работниците; бол-шинството не знаеше целта на бунта; във въздуха се носеше ярост и ужас и това бе всичко. Докато хората се събираха по улиците и националната гвардия се отправяше с бързи крачки към постовете си, всеки се питаше срещу кого ще се бият. Една рота, съставена от носачи, отказа да тръгне, като разбра, че ще се бие с народа; въпреки надеждите, които бяха заложили на тях, те не искаха да убиват своите събратя.
Народът въставаше, това бе единственото сигурно нещо, за което се говореше по улиците. Защо въставаше, какво искаше? Никой не би могъл да отговори. Самите работници, водени единствено от гнева, вече не се съобразяваха с мотивите, довели ги пред префектурата. Борбата бе станала лична, без никаква умисъл за политическо въстание. Ако някои заинтересувани водачи не бяха тласнали народа към насилие, сигурно всичко щеше да се върти само с викове и закани.
Кралският площад, наречен след февруари Площад на Революцията, се превърна в център на движението. Там бяха няколко републикански роти. Щом вестта за битката на барикадата на улица "Палю" се разпространи сред насъбралите се по главната улица и "Канбиер", работниците се отправиха на тълпи към републиканските роти и ги попитаха дали щяха да тръгнат срещу тях. Скоро се събраха много хора: разказваха яростно за сутрешните събития, изброяваха убитите и ранените от войската на националната гвардия. Тези разкази разпалваха въображението, врявата непрекъснато нарастваше. Тълпата не помръдваше, само викаше и зовеше за мъст. Трябваше да се случи още нещо, което да я разтърси отново и да я хвърли към открит бунт.
Тогава генералът, командващ националната гвардия, направи последен опит да избегне кръвопролитията. Отиде направо сред тълпата, за да успокои духовете.
Генералът не бе популярен. Справедливо или не, бе обвинен, че е настроен враждебно към Републиката. За нещастие бе се обкръжил от щаб, избран сред реакционерите. За тълпата той бе само един непознат и народът, заслепен от гняв, го смяташе отговорен за печалните събития, които ставаха. Никой не бе забелязал отчаяния му жест на улица "Сен Фереол", когато без негова заповед войниците бяха насочили щикове. Щом се появи, озлобени групи от хора го наобиколиха и започнаха да го ругаят, като го обвиняваха, че е виновен за нещастията от сутринта. Той запази самообладание, не се опита да се защитава, постара се само да обещае на народа всички възможно благоприятни за него решения и да го убеди да се въздържа, за да не доведе до нови, още по-големи трагедии. Затова републиканските роти трябваше да дойдат на помощ, за да се спази редът. Оттегли се, като произнесе високо, с твърд глас думи за примирие. Тогава смутът се засили още повече.
Появи се офицер от полицията, който предупреди тълпата да се разотиде. Същевременно ротите получиха заповед да заемат позициите си на улица "Канбиер"; една от тях прегради уличното платно, друга се разположи на левия тротоар. Това обаче само измести центъра на събирането. По главната улица, по "Сен Луи" и "Канбиер" нахлуха тълпи. Поток от хора минаваше непрекъснато пред редиците на националната гвардия. Множеството набъбваше, виковете се засилваха. И най-малкото обстоятелство бе достатъчно да го възпламени.
Изведнъж на улица "Сен Луи" се появи предвождан от Матеус кортеж, който носеше убития работник. Водачът бе разкъсал дрехите си, за да си помислят хората, че е имало ръкопашен бой, и викаше, като тръскаше силно рижавата си прашна перука. След него вървяха четирима мъже, които носеха тялото: ръцете и краката се поклащаха ужасно; главата висеше назад, а на нея се виждаше голяма рана, която бе разкъсала половината лице. След това вървеше малка група от защитници на барикадата с изцъклени очи, изтощени от бясното препускане по градските улици. И всички викаха силно с пресипнал глас: "Мъст! Мъст!"
Появата на това шествие предизвика поразителен ефект. Матеус, който се съмняваше дали на главната улица и на "Канбиер" ще има много хора, бе избрал именно това място за финал. Затова бе превел шествието по малките улички, преди да го покаже на тълпата. Искаше да остави време на събралото се множество да се организира, искаше най-вече неговите хора да изнемогват, да ги превърне в яростни безумци, които щеше да прати после в четирите края на града, за да разбунтуват народа.
Щом шествието излезе на улица "Обан", тълпата му стори път с викове на ужас и гняв. Последва блъсканица. Зрителите бяха изтласкани до стените на къщите. Траурната процесия вървеше направо, мина през групи от хора, за да си проправи път. След нея редиците отново се затваряха с ужасни викове.