– Почакайте – спря най-разгорещените Матеус, – аз ще ги отпратя. Това са приятели.
Той намери лейтенанта, с когото вече бе разменил няколко думи, и го попита дали хората му са на страната на народа, получи отговор, че войниците са за добрия ред.
– Ние също – продължи нахално Матеус.
После се приближи почти плътно до лейтенанта и тихо добави:
– Чуйте, ще ви дам един съвет: вървете си колкото се може по-скоро. Ако откажете, ще бъдем принудени да ви обезоръжим и може би да ви убием, а братята не трябва да се избиват помежду си. Повярвайте ми, не оставайте нито минута повече.
Лейтенантът се огледа. Той също много искаше да си тръгне, но се боеше да не го вземат за страхливец. Положението беше критично. Въстаниците бавно обграждаха войниците от националната гвардия и гледаха пушките им с блеснали от желание очи. Освен това хората вече издигаха барикади и лейтенантът не можеше да присъства на подобна сцена, без да се противопостави. Предпочете да се оттегли мълчаливо с войниците си.
Площадът вече принадлежеше на въстаниците, които се опитваха да се укрепят възможно най-добре. Бедата бе, че нямаха нужните материали, за да издигнат висока и здрава барикада. Трябваше да се задоволят с пейките и касите на продавачите по площада; препречиха с тях улиците, а после тръгнаха да търсят из съседните къщти с надежда да намерят бъчви, дъски или въобще някакви материали.
През това време Матеус си почиваше доволен. Сега, когато вече бе постигнал целта си, искаше да се отдръпне, да се изгуби сред тълпата, за да не се компрометира повече. Изми лицето си на съседната чешма и дори забрави пушката си, подпряна на стената. С ръце в джобове се шляеше сред въстаниците като истински буржоа. Беше толкова спокоен, че работниците, които го бяха видели да играе ролята на разгневен републиканец, не можеха да го познаят. Накрая се заизкачва по стълбите на една къща, откъдето внимателно следеше какво става на площада. Търсеше с поглед Филип и Мариус.
"Ще се хванете в капана, милички – усмихваше се победоносно той. – Ех, какви глупаци сте, натикахте малкия сладур в ръцете ми... Ще дотичате да го спасявате и ще попаднете в капана заедно с него."
Продължаваше да гледа. Нямаше закъде да бърза. Знаеше, че тези, които чакаше, нямаше да се забавят много. Когато двамата братя се появиха на главната улица, той само повдигна рамене и прошепна: "Е, знаех си аз, че така ще стане."
И повече не ги изпусна от поглед. Проследи ги в тълпата и видя Мариус, който се качваше при Фин, докато Филип се присъединяваше към въстаниците.
"Е, добре, отлично – прошепна Матеус. – Може би ще бъда принуден да убия младежа... А що се отнася до този глупак тук, работата му е уредена: ако националната гвардия не го изпрати на оня свят, ние ще се погрижим съдът да го прати да гние в затвора."
Слезе и започна да се увърта от любопитство около Филип. Часът му за действие още не бе настъпил. Струваше му се, че е на спектакъл; надеждата, че ще присъства на клането, гьделичкаше инстинктите му. Докато дойдеше време за похищението, с което бе натоварен, реши да се позабавлява, като гледа как избиват хората.
Въстаниците отново бяха застанали зад барикадите. Малко по малко те бяха струпали на площада купчини от различни предмети, които равномерно се разпределяха между шестте строящи се барикади. Въстаниците направиха верига, като си подаваха дъски, павета, всичко, което им попаднеше подръка. Всеки отиваше да търси и се връщаше, като хвърляше върху купчината онова, което беше намерил. От това непрекъснато трескаво движение площадът приличаше на просторно революционно ателие, където всеки работник бързаше пламенен и мрачен с желание за мъст в душата; на всяка крачка се чуваха закани. Докато по-голямата част носеха материалите, другите, по всяка вероятност дърводелци, се занимаваха с укрепването на барикадите. Тъй като нямаха гвоздеи, нито пък някакви инструменти, опитваха да слагат предмети плътно един до друг.
Двете основни барикади бяха издигнати в началото на улица "Гран", близо до главната, и в началото на улица "Рьоки Нови". Въпреки усилията на въстаниците това бяха в действителност само купчина неустойчиви предмети и не представляваха никакво сериозно препятствие. Четири още по-нестабилни барикади бяха построени на улиците "Вией Кюиратри", "Люн Бланш", "Вией Моне" и "Люн д’Ор". Само една улица остана свободна – улица "Маркиз", която осигуряваше на въстаниците свободно преминаване към улица "Белзенс", площад "Прешьор" и към всички извити и тесни улички на старите квартали, по които се надяваха да избягат в случай на поражение. Площад "Озьо" щеше да бъде непревземаема крепост, ако барикадите бяха по-солидни.