Още щом дойде при републиканците, Филип се зае решително с работа. Както и останалите, той носеше на барикадите каквото намереше. Забравил бе за мъдрите думи на Мариус и не мислеше повече за сина си. Изцяло бе овладян от младежкия си жар.
Докато търкаляше една бъчва, чу ироничен глас, който го попита:
– Искате ли да ви помогна, приятелю?
Вдигна глава и позна господин Дьо Жирус, който стоеше с ръце в джобовете и го гледаше с весело любопитство.
Господин Дьо Жирус бе пристигнал предната вечер в Марсилия. Усетил във въздуха напрежението от някакво важно събитие, той бързо бе дошъл, за да не изпусне случая да разсее за миг неумолимата скука, която го измъчваше. Очакваше, че след обявяването на Републиката, ще се разиграе някаква драма. Напълно забравяше, че принадлежи към аристокрацията, и наблюдаваше гнева на народа като безпристрастен свидетел. Дълбоко в себе си дори бе открил повече симпатия към демократичната кауза, отколкото към тази на легитимистите, с която фатално го свързваше произходът му. В Екс не се смущаваха да твърдят, че господин Дьо Жирус е горд чудак, който с удоволствие се ръкува с работниците, а благородниците може би щяха да откажат да го приемат, ако не беше наследник на един от най-старите родове в Прованс.
От сутринта той тичаше из Марсилия, за да проучи развитието на бунта: заставаше в първите редици, за да не изпусне някоя подробност. Само едно нещо силно го бе възмутило – изстрелът срещу генерала. А иначе намираше, че народът рискува смело, че е прелестен в гнева си и е невероятно силен.
Щом като чу, че въстаниците вдигали барикади на площад "Озьо", бе побързал да отиде там. Искаше да присъства на развръзката на драмата. Навлезе на територията на барикадите, присъедини се към въстаниците и реши, че няма да помръдне оттам, докато не приключи всичко.
Филип го гледаше учудено. Графът стоеше пред него облечен с черен редингот, с мека филцова шапка, а в ръката си държеше голяма сабя, покрита с ръжда и прах; усмихваше се весело.
– Вие, тук! – извика Филип. – От нашите ли сте?
Господин Дьо Жирус погледна сабята си и без да отговори, попита:
– Нали е хубава? Току-що ми я повериха, за да защитавам свободата.
И той разказа с шеговит тон как станал въстаник. Тъй като въстаниците нямали оръжие, търсели да си набавят по някакъв начин. Един ключар отбелязал, че вехтошарите от улиците "Белзенс" и "Сен Барб" сигурно имат стари оръжия в магазините си. Веднага се сформирала група, която тръгнала натам. Господин Дьо Жирус, воден от любопитство, ги последвал и дори влязъл с тях в дюкянчетата. В едно от тях някакъв работник, който го приел за свой, му подал голямата сабя.
– Този, който ми я даде – добави той, – ме накара да се закълна, че ще я потопя в кръвта на враговете на родината... Мисля, че няма да изпълня клетвата... Но тъй като намирам, че с тази сабя изглеждам добре, ще я задържа. Не мисля, че някой от прадедите ми или от някогашните храбреци е изглеждал по-добре от мен сега, нали?
Филип не можа да сдържи усмивката си и обясни на графа:
– Зададох ви глупав въпрос, като ви попитах дали сте от нашите... Забравих, че може да сте тук само от любопитство. Идвате да видите дали народът знае как да умира. Е, добре, мисля, че ще останете доволен...
Републиканецът стана и показа на благородника разгорещената работническа тълпа.
– Вижте! – продължи той. – Там е стадото, което вашите бащи са стригали и дамгосвали с нагорещено желязо. За трети път от тридесет години насам стадото се разгневява. Предсказвам ви, че накрая то ще изяде пазачите си... Вместо да го подтиквате към бунт, по-добре щеше да бъде да му дадете свободата и хляба, от които се нуждае, за да живее. Народът щеше да използва за създаване на полезни неща цялата си енергия, която днес изразходва за издигане на барикади.
Господин Дьо Жирус вече не се усмихваше шеговито. Бе станал сериозен. Филип продължи високо:
– Вашето място не е тук! Вие идвате на барикадите ни, както патрициите от древния Рим са ходили на арената, за да гледат как умират гладиаторите... Ах, въпреки добротата ви във вашите вени тече жестока кръв. Изпитвате любопитство на скучаещ господар и нашето въстание, това въстание, което ще ни струва сълзи, е само един спектакъл за вас. Повярвайте ми, ще направите по-добре, ако си идете. Ние не сме актьори и нямаме нужда от публика.
Старият граф бе пребледнял. Остана за миг неподвижен; после, когато Филип се наведе да вдигне бъчвата, попита спокойно:
– Приятелю, ще ми позволите ли да ви помогна?