Дьо Жирус хвана бъчвата от другия край. Така републиканецът и легитимистът я занесоха до барикадата и я хвърлиха.
– По дяволите! – възкликна господин Дьо Жирус. – Не беше тежко, но сабята ужасно ми пречеше.
Потърка ръцете си, за да изтрие праха по тях, и се върна на площада, където срещна Мариус. В началото малко изненадан сподели с него:
– Вашият брат ме посъветва да се махна оттук. Има право, аз съм само един любопитен стар човек... Скрийте ме някъде.
Мариус го заведе в къщата, където бяха Фин и Жозеф. Графът застана на третия етаж пред прозореца, който гледаше към площада. Думите на Филип го бяха натъжили много.
Мариус слезе само за малко долу. Искаше да помоли брат си да се качи, за да успокои клетата Фин и детето, които умираха от страх. Мариус се върна, след като Филип обеща да дойде, но след като обиколи площада. Шестте барикади бяха завършени или поне въстаниците се бяха отказали да ги правят по-високи поради липса на материали. Сред тълпата се възцари тежка тишина. Работниците, насядали по земята, си почиваха. По тихите гласове се чувстваше, че часът на битката приближава.
Филип бе обезпокоен от малкото истински оръжия, които забелязваше в ръцете на сподвижниците си. Най-много петдесетина имаха пушки. Останалите бяха въоръжени с тояги, дори с пръчки за билярд, откраднати от кафенетата. Наистина голяма част от тези, които нямаха пушки, бяха снабдени със старинни оръжия от дюкянчетата на вехтошарите: едни държаха шила, стари копия и саби; други имаха обикновени железни пръчки. Покрай чешмата насред площада стояха десетина работници, които точеха върху студените камъни на стубела проядените от ръжда остриета. Куршумите също бяха много малко; едва няколкостотин, взети от обезоръжените войници на националната гвардия.
Филип разбра, че барикадите няма да издържат дълго. Не искаше да обезкуражава никого, затова не сподели тревогите си. Препоръча само да се заемат позиции в къщите, които се намираха в съседство с барикадите. Надяваше се, че нападателите ще отстъпят, ако можеха да ги засипят с дъжд от предмети, хвърляни от прозорци и покриви.
В много къщи вече бяха нахлули въстаници. Те чукаха по вратите на сградите, в които искаха да влязат, и заплашваха, че ще ги разбият, ако не им отворят. После вземаха ключовете от терасите, превръщаха всеки прозорец в бойница, всеки покрив – в укрепление. Близо половин час качваха камъни в къщите. Вземаха и чупеха керемиди от покривите, струпваха по терасите, различни предмети, които щяха да хвърлят по войниците.
Когато Филип се увери, че всички мерки са взети, реши да отиде при брат си. Щеше да ръководи хората, настанени в дома, където Мариус бе скрил Фин и Жозеф. Къщата беше точно на ъгъла, където улица "Гран" стигаше до площад "Озьо". Като се идваше от главната улица, тя се падаше отдясно. Филип очакваше, че барикадата на улица "Гран" ще бъде най-силно атакувана, и сс безпокоеше за рисковете, които ще поемат укрилите се там на най-опасното място.
В къщата той настани най-преданите хора и ги накара да се закълнат, че ще я защитават до последен дъх. След като ги заведе на покрива, той се върна на третия етаж, където завари господин Дьо Жирус, който му показа с пръст една врата:
– Чакат ви.
Докато Филип вземаше тези мерки, Матеус стоеше на вън-шното каменно стълбище на къщата, намираща се от другата страна на площада. Бе видял републиканеца да се показва на прозорците и мълчаливата подла усмивка отново се появи на устните му.
17
Срещата бе кратка и вълнуваща. Филип взе за миг малкия Жозеф на колене и внезапно се разнежи.
– Поверявам ви го – обърна се към Фин и Мариус той. – Може би вече няма да го видя, но знам, че винаги ще има до себе си майка и баща.
Мариус стоеше мълчалив. Разбираше, че брат му изпълнява дълга си, и не се опита да го задържи. Едри сълзи напираха в очите на Фин. Филип направи усилие, за да излезе от стаята, в която витаеше някакво безмълвно отчаяние. Не искаше да се поддава на нежните чувства, които го обземаха. Целуна сина си за последен път и го сложи на коленете на Фин. После с трескава крачка, сякаш искаше да се отърси от мислите си, се приближи към прозореца, който гледаше към улица "Гран". Погледна навън, после се обърна към младата жена:
– Не трябва да стоите на този стол. Елате да седнете тук, по-далеч от прозореца, за да се предпазите от куршумите.
Спря се, но не можа да сдържи вика си:
– Ах, проклета война! Толкова много я желаех, а ето, че заплашва тези, които обичам!