Притискаше отчаяно челото си с ръка. Щеше да избухне в нервно ридание, но продължи с твърд глас:
– Идваш ли, Мариус?
На прага махна за последен път за сбогом на Фин и Жозеф, които гледаха след него. В този момент той и брат му дори не се сетиха за господин Дьо Жирус; бяха далеч от мисълта за някаква помощ. Просто се страхуваха младата жена и детето да не пострадат при сблъсъка между въстаниците и войниците. Когато излязоха на площадката на третия етаж, видяха господин Дьо Жирус, който сякаш се криеше в единия ъгъл на прозореца и гледаше внимателно нещо.
– Я ми кажете – попита ги той, – познавате ли тази странна птица там?
И той посочи към Матеус, който бе застанал от другата страна на площада.
– От половин час го следя – продължи графът. – Непрекъснато оглежда тази къща. Сигурно има някакви лоши намерения.
– Мъжът с червеникавите коси ли? – попита Мариус.
– Да. Ненавиждам рижавите. Имам особен нюх да откривам негодници. Този има подозрителен поглед и крива усмивка, които не предвещават нищо добро.
– Но аз познавам тази личност – сети се Филип. – Екзалтиран демократ... Спомням си, че съм слушал разпалените му речи из клубовете... Никога не съм го познавал отблизо, но ви уверявам, че винаги съм изпитвал към него някакво отвращение... Вижте, пак гледа насам.
У младежа се пораждаше леко недоверие. Помисли си, че Матеус може да е някой агент-провокатор, един от онези предатели, които се промъкват сред демократите и ги подтикват към крайни решения, за да ги предадат после на полицията.
Мариус изпитваше други опасения, за които не смееше да говори.
– Ела – обърна се към Филип той, – трябва да разберем защо този човек гледа насам.
Слязоха и се смесиха с тълпата. Не изпускаха Матеус от очи, като се преструваха, че не го забелязват. Разхождаха се близо десет минути по площада, като продължаваха наблюденията си.
Прекалената самоувереност на Матеус проваляше най-добрите му сметки. Толкова добре бе предвидил всичко, толкова добре бе успял дотук, че бе сигурен в победата си. Вече тържествуваше, забравил обичайната си предпазливост. Бе решил, че сред обезумялата тълпа никой няма да му обърне внимание.
Когато забеляза двамата братя, престана да гледа къщата и прие добродушен вид. Беше навел глава и сякаш дълбоко размишляваше. Мариус и Филип го видяха да слиза по каменните стълби. Тръгна към тълпата, явно доста объркан. В действителност се чудеше дали не трябва да открадне детето веднага, преди да е започнала битката, за да не се компрометира, ако остане на барикадите. Трябваше само да се отърве от Фин; това щеше да е лесно – ще ѝ запуши устата с кърпа, в най-лошия случай ще я убие с нож. Това, което го безпокоеше най-вече и му придаваше този замислен вид, бе проклетата червена перука, която дотогава му бе служила за знаме и от която сега би искал да се освободи на всяка цена. Казваше си, и то с основание, че тя го приковава на едно място, отнема му свободата на действие; никога не би могъл да отвлече дете, докато си оставаше "мъжът с червените коси", както го наричаха; пламенният трибун, който бе предложил да подпалят Марсилия.
Матеус дълго се разхожда. Не се решаваше да предприеме каквото и да било. Разбираше сериозните последствия от промяната на външния си вид. Когато го видяха да се оглежда, Филип и Мариус се увериха, че господин Дьо Жирус не бе сгрешил. Той направи рязко движение като човек, който е взел решение,и се отправи към вратата на една от къщите на площада. Влезе, след като се убеди, че никой не го следи.
След няколко минути двамата братя, приковали погледи към вратата на къщата, видяха оттам да излиза леко плешив господин, който носеше същия костюм като човека с червената коса.
Филип едва сдържа гневния си вик. Бе разпознал Матеус.
– Ах, какъв негодник! – възкликна гневно той. – Това е злият дух на Казалис – този, който вече се опита да открадне Жозеф у Ейас.
– Чувствах, че се готви някаква клопка – прошепна пребледнелият Мариус.
– Сега вече всичко ми е ясно!... Тези проклети червени коси ме заблуждаваха... Струваше ми се, че съм виждал някъде този човек; но понеже беше вечерта, не можех да го разпозная с перуката...
Мариус прекъсна брат си.
– Всяка минута е ценна. Казалис сигурно е някъде тук. Изпратил е някой от хората си, за да те погубят, а този негодник, за да открадне Жозеф. Не зная как точно е станало, но най-напред трябва да се отървем от този човек. После ще видим...
Филип замълча, потиснат от мисълта за нещастията, които бе причинил. Мариус продължи:
– Нали разбираш, не може да бъде задържан с обвинение в покушение, което още не е извършил. А освен това тук няма никой, който би се съгласил да го арестува.