– По дяволите! – извика той. – Приятел съм, не стреляйте... Всички сме марсилци, не бива да се избиваме. Тук сме само добри хора, нали? Оставете оръжията и да си вървим всеки по своя път.
В отговор на тези увещания се чу вик:
– Твърде късно е!
– Никога не е късно да постъпиш разумно – продължи Совер. – На ваше място щях да се върна към задълженията си. Сигурно са ви кавали, че правителственият комисар е удовлетворил исканията ви. Какво още желаете?
– Искаме кръв, отдръпнете се! – извикаха отново въстаниците.
Докато говореше, Совер следеше внимателно движенията на работниците. Чу обезпокоителен шум и се приготви да се отдръпне, когато силен глас извика зад барикадата:
– Внимавайте, наведете се!
Совер залегна, а войниците, които бяха отзад, се наведоха.
В същия миг от барикадата и съседните къщи се чуха залпове, които преминаха над войниците с ужасен грохот, напомнящ буря. Благодарение на предупреждението, което бе накарало войниците да сведат глави, имаше най-много десет ранени. Атаката бе толкова неочаквана и внезапна, че по-голямата част от националната гвардия се разбяга, обзета от паника. Совер се хвърли наляво към къщите и бързо настигна ротата си, която отново се построяваше на стотина крачки от площада.
През това време зад барикадата се разиграваше следната кратка сцена. Господин Мартели и абат Шастание бяха останали сред работниците, като продължаваха да ги молят да спрат кръвопролитията. Докато Совер говореше, собственикът на кораби бе забелязал, че няколко разярени работници се готвеха да стрелят, и извика на войниците: "Внимавайте, наведете се!" Когато въстаниците видяха, че изстрелите им бяха останали почти без резултат, наобиколиха гневно господин Мартели. Филип, който слизаше от барикадата, разбра каква опасност грози някогашния му работодател. Спаси го, като заповяда на двама въстаници да го отведат със свещеника и да не ги изпускат от очи. Заведоха ги в малкото магазинче, където вече беше Матеус.
Войските обаче отново настъпваха. Комендантът бе дал заповед на пехотата да превземе барикадата с щурм. Няколко войници от националната гвардия, разгневени от изстрелите, които едва не ги улучиха, се присъединиха към пехотинците. Сред тях беше и господин Дьо Казалис. След като забеляза Филип горе на барикадата, бе обладан от една-единствена мисъл: да убие неприятеля си, скрит под свода на някоя врата.
Когато втората щурмова колона се хвърли към барикадата, нови залпове я отблъснаха, но този път много по-убийствени от първите. Смъртоносно бе ранен един капитан, който издъхна в съседната къща; повече от тридесет души бяха извадени от строя. Тогава комендантът разбра, че борбата бе неравна и че никога няма да превземе барикадата, ако я атакува фронтално; въстаниците, скрити навсякъде, стреляха и улучваха, а атакуващите войници не можеха да направят същото. Ето защо те се пръснаха по улица "Гран" покрай стените на къщите. Започна стрелба. От време на време се чуваха пушечни изстрели; щом някой се покажеше, покрай него веднага изсвистяваше куршум.
Совер беше се скрил под голяма пътна врата. Този добряк вече не смяташе службата в националната гвардия за толкова забавна. В началото значимостта, която му придаваше званието капитан, в протичащите важни събития гъделичкаше честолюбието му. Но когато видя, че се бият не на шега, буржоазното му състрадание се пробуди и той гледаше умиращите хора около себе си нажален и ужасен. Искаше да спре борбата – първо, за да не го грози опасност от някой куршум, и второ, за да избегне неприятната гледка на битката. Беше кротък човек, не би убил и муха и мислеше само как да си осигури собствената безопасност и да се притече на помощ на приятелите си, които бяха влезли в бой.
Случайно се намери пред същата врата с господин Дъо Казалис. Позна бившия депутат и едва сдържа учудването си. Знаеше за омразата му към Кайолови и си обясни присъствието му на това място и странното му облекло с желанието да си отмъсти. Той видя Филип на барикадата и започна да наблюдава господин Дъо Казалис, който, подпрял пушка, сякаш чакаше нещо. Когато републиканецът се изправи, за да зареди оръжието си, легитимистът се прицели бързо и натисна спусъка. Но Совер, който се престори, че се препъва, го блъсна и куршумът улучи фасадата на една къща.
Разгневеният господин Дъо Казалис не посмя да наругае капитана, под чиито заповеди бе застанал доброволно. Сложи нов патрон в пушката си и преглътна яда си.
Совер си мислеше:"По дяволите! Кайолови са ми приятели, Мариус някога добре ме развесели с Клерон... Няма да позволя да ги убият така... Да си отваряме очите..." И от този миг забрави, че е капитан, мислеше само как да достави удоволствие на Мариус и да спаси Филип.