Филип разбираше, че бе избегнал голяма опасност. Обладан от треската на борбата, той се биеше отчаяно. Неувереността му намаляваше, вярваше, че защитава детето си. Стреляше по войниците, защото те стреляха по къщата, където бяха Фин и Жозеф. Именно това го отчайваше толкова много. Всеки миг поглеждате към прозореца на стаята и пребледняваше, когато някой куршум счупваше стъкло. От време на време от съседния прозорец се показваше господин Дьо Жирус – за да вижда по-добре, пренебрегваше смело опасностите. Успокояваше Филип с ръка, после се радваше като запален зрител на спектакъла, който се разигравате на барикадата.
Борбата продължи близо половин час. Чуваше се откъслечна стрелба; през три минути настъпваха злокобни паузи; следваше изстрел, чуваше се вик и отново настъпваше мъчителна тишина. Червените панталони на войниците бяха чудесни мишени за работниците, които успяха да убият благодарение на това лоста от тях. Въстаниците се криеха по-добре, но щом от някой прозорец се стреляше, по него веднага се изсипваше дъжд от куршуми. Въстаниците, които бяха застанали на терасите и обсипваха оттам с градушка от камъни противниците си, пострадаха повече при престрелката: често от покривите падаха хора върху паважа, застреляни като врабчета.
Борбата можеше да продължи така до вечерта. Всъщност престрелката взе много повече жертви от една открита и решителна атака. По земята, сред локви от кръв, се търкаляха вече тридесетина трупа.
Още при първия изстрел Мариус бе слязъл на улицата. Щом като не можа да спре борбата, искаше поне да се притече на помощ на въстаниците. Погрижи се в магазинчето до площада да направят импровизиран лазарет и се зае активно с пренасянето на ранените.
Когато минаваше зад барикадата, до него падна смъртно ранен човек. Наведе се над него и с изненада позна Шарл Блетри, неверния служител на фабриката "Даст и Деган". Нещастникът също го позна и като видя, че младежът бърза да му помотае, се усмихна пребледнял:
– Няма смисъл, господин Мариус. С мен е свършено, ще умра... Ах, добър е Бог, че ви прати при мен!
Той продължи с усилие, ръцете му се свиха конвулсивно:
– Заклевам ви се, че не съм стрелял... Поведоха ме приятели, бях длъжен да следвам останалите... чуйте, искам да ви помоля за една услуга. Обещайте ми да изпълните последното ми желание.
Блетри се надигна с мъка и откачи колана от кръста си... Когато го подаваше на Мариус, се сгърчи в конвулсия и коланът падна на паважа. От него се изтърколиха няколко монети.
После бившият служител отново се съвзе.
– В този колан има сто франка. Моля, предайте го на господата Даст и Деган и им кажете, че вината не е моя, задето не съм успял да им върна изцяло парите, с които злоупотребих.
И тъй като Мариус го гледаше учудено, той прошепна с угасващ глас:
– Вие не знаете, че ми опростиха двете години. Излязох от затвора преди три години и оттогава копая канали... От сто и тридесетте франка, които печелех всеки месец, връщах по сто на бившите си работодатели. Успях да възстановя три хиляди и неколкостотин франка... Но се надявах, че след време ще печеля повече, бях си мечтал да посветя целия си живот на връщането на този дълг... Но смъртта идва твърде рано.
Думите заседнаха на гърлото му. След кратка агония издъхна. Лицето му се изкриви в смъртна гримаса, краката му се вцепениха.
Мариус бе обладан от някакво чувство на почит при вида на тази ужасна смърт. Нещастникът, който лежеше пред него, му изглеждаше велик в болката и угризението си.
Взе кесията и щеше да тръгне, когато чу силен шум откъм улиците "Люн д’Ор" и "Вией Моне". Изведнъж видя войници и национални гвардейци, които идваха оттам и навлизаха по площада.
През няколкото минути, които Мариус бе прекарал до Блетри, станаха важни събития. Докато престрелката на барикадата на улица "Гран" продължаваше, два войскови корпуса бяха атакували въстаниците откъм уличките на стария град.
Една войскова колона обсади площад "Озьо" откъм улица "Рьоки Нови". Когато стигна до края на улица "Пиер ки Раж", колоната спря, защото забеляза барикадата, издигната от въстаниците. Полицейският комисар, който бе начело на колоната, направи няколко крачки и призова работниците към спокойствие и прекратяване на стрелбата. Вместо отговор му извикаха, че народът е бил провокиран и почти в същия момент изстрел го улучи в ръката. Едва бе успял да се дръпне, когато обща стрелба, придружена с дъжд от камъни и керемиди, се стовари върху войската. Този шум приличаше на гръмотевичен тътен и улицата се изпълни с дим. Изненаданите войници се пръснаха бързо, търсейки подслон покрай къщите. Започна престрелка като тази на улица "Гран". Тези улични боеве са ужасни, шепа хора често спъват действията на цяла армия.