И той посочи господин Мартели и абат Шастание. Совер го придружи. Когато разбра, че е засегнал един граф, богат собственик, той се извини.
– Само това оставаше – да ме арестуват – заяви весело господин Дьо Жирус – и денят ми щеше да завърши чудесно.
След това поговори тихо със собственика на кораби и го запозна с обстановката.
– Ние не можахме нищо да видим. Бяха ни затворили в това магазинче заедно с една личност, която приличаше на истински престъпник... Казвате, че Филип и Мариус са се скрили в тази къща, така ли?
– Да, и много се страхувам да не ги арестуват. Но най-ужас-ното е, че оставих в другата къща сами жената на Мариус и детето на Филип.
Тази новина окончателно отчая собственика на кораби. Абат Шастание отбеляза, че Фин и Жозеф не рискуват нищо: винаги можеха да се намесят в случай на нападение и грабеж на къщата. Преди всичко трябваше да мислят за двамата братя и да се опитат да ги спасят. Изглеждаше почти невъзможно да им се притекат на помощ.
Войсковите части, които бяха завзели площада, не стояха без-дейни. Все още тук-там от прозорците се стреляше; но това трябваше скоро да приключи. Ето защо бе дадена заповед да се щурмуват всички заключени къщи, от чиито покриви въстаниците изстрелваха последните си патрони. Първи настъпиха сапьорите, които започнаха да разбиват вратите с брадви.
Совер губеше надежда. Би искал да отклони войниците от къщата, в която предполагаше, че се е скрил Филип, но не знаеше по какъв начин да го стори. Събра хората си, заведе ги в противоположния край на площада, накара ги да претърсят другите сгради. Обхвана го пълно отчаяние, когато видя, че от къщата, която искаше да предпази, се стреля. Един лейтенант бе ранен, всички войници се хвърлиха към вратата.
– Глупаци! – промърмори Совер. – Точно него ли трябваше да ранят! Сега вече с младия ми приятел е свършено.
Той се приближи. Искаше да бъде един от първите, които щяха да влязат.
Докато ставаха тези събития, в другия край на площада оживено говореха двама мъже. Това бяха Матеус и господин Дьо Казалис. Агентът бе забелязал със зоркия си поглед господаря си сред тълпата. Той го дръпна и попита присмехулно.
– Е, какво? Няма ли да ме поздравите? Здравата се потрудих.
– Не те видях на барикадата – обясни бившият депутат.
– Ама че го казахте! Тези глупаци се погрижиха да ме скрият от куршумите, като ме затвориха в едно магазинче. Благодарен съм им за това... Хайде, победата е наша.
– Къде занесе детето?
– А, много бързате... След малко ще ви го предам... Вижте! То е там, в онази къща. Сега разбиват вратата ѝ.
Тогава Матеус разказа на господин Дьо Казалис какво е направил и какво още му оставаше да свърши. Беше сигурен в успеха си.
– Обаче – добави той – трябва да се действа бързо. Заедно с мен затвориха, не зная по какви причини, двама приятели на Кайолови. Погледнете, те още са на прага на общия ни затвор. Страхувам се присъствието им да не ни попречи.
Господин Дьо Казалис позна господин Мартели и абат Шастание. Не видя господин Дьо Жирус, който стоеше с гръб към него.
– О, те не са тук заради нас! На работа, Матеус! Ще ти платя двойно, ако успееш!
Сапьорите нанасяха първите удари с брадва по вратата, която кънтеше.
– А знаеш ли къде е този проклет Филип? – попита господин Дьо Казалис.
– Искрено се надявам, че е арестуван – бе отговорът на Ма-теус. – При всички случаи ще го хванат, ако се е скрил в тази къща. Не се тревожете, добре се е наредил. Ще му дадат десет години заточение.
Предпочитам веднъж-завинаги да свърша с него... Беше ми на мушка... Не се ли страхуваш, че ако е в къщата, ще попречи на плановете ти?
– Ами! Сигурно се е скрил в някой шкаф... Внимание! Ето че вратата поддава. Не се намесвайте, гледайте, ако това ви забавлява. И щом взема детето, последвайте ме бързо. Ще си оправим сметките по-нататък.
Матеус остави господаря си насред площада и се присъедини към войниците, които бяха обградили къщата. Брадвите на сапьорите бяха строшили вратата, но пантите и ключалките още държаха. Вратата щеше да падне. Совер с безпокойство бе проследил тази операция. Смяташе да събере хората си и да влезе пръв. Когато вратата започна да поддава, нечия ръка го докосна по рамото. Обърна се и позна Каде, брата на Фин.
Младежът го повика бързо настрана и го попита тихо:
– Какво става? Виждали ли сте сестра ми?
И преди Совер да е имал време да отговори, Каде продължи:
– От тази сутрин с хората ми сме под арест в службата ни. Властите, които знаят добре убежденията ми, са изпратили националната гвардия пред нашата къща и едва им се изплъзнах... Изтичах на улица "Бонапарт", в жилището на зет си. Къщата беше празна. Господи, какво става? Кажете ми бързо!