– Е, добре! – прошепна Совер. – Нещастието никога не идва само. Цялото семейство сигурно е в тази къща.
– Мислите, че сестра ми е там?
– Не съм много сигурен... Но това, което зная, е, че видях Филип на барикадата. Биеше се яростно. Ах, бедни ми Каде, много се страхувам, че това ще свърши зле... Щях да забравя да ви кажа: неприятелят ви е на площада.
– Какъв неприятел?
– Господин Дьо Казалис. Преоблечен е като гвардеец.
Каде потрепера. Изведнъж забеляза, че вратата вече е разбита.
– Да вървим бързо! – изкрещя той.
Когато вратата падна, войниците нахлуха в къщата. Но от стълбите последваха три-четири изстрела и нападателите отстъпиха в безредие. Няколко минути никой не посмя да влезе в коридора. Въстаниците бяха изстреляли последните си куршуми и след тази жалка отбрана бяха побързали да се качат отново на покривите, за да се опитат да избягат. Когато премина първият момент на паника, войниците се решиха да отидат предпазливо до стълбите. После, видели, че не срещат никаква съпротива, нахлуха в къщата и започнаха да претърсват всяко кътче.
Совер и Каде бяха проявили неблагоразумието да се отдръпнат с няколко крачки, докато разговаряха. Когато се приближиха към вратата, се оказаха зад истинска тълпа, която им пречеше да проникнат вътре. Въпреки усилията дълго време не помръднаха от мястото си, а когато влязоха, се заизкачваха отчайващо бавно. Стълбището беше задръстено от войници и гвардейци.
На третия етаж покрай тях мина мъж, когото войниците взеха за изплашен наемател. Той държеше в ръцете си дете. Бягаше и блъскаше всички. Мина толкова бързо, почти скрил детето в редингота си, че Каде не можа да види лицето му. Младежът се обърна, подтикван от някакво смътно чувство, но въпросният мъж беше слязъл пет-шест стъпала. Братът на Фин, подканван от Совер, който нищо не бе видял, продължи да се качва и скоро се оказа пред малкото жилище. Вратата бе широко отворена. Фин лежеше в безсъзнание насред стаята. Жозеф бе изчезнал.
20
По време на битката ужасен страх сковаваше Фин. Стряскаше я всеки пушечен изстрел. Мислеше си, изплашена, че куршумът бе убил някой от близките ѝ. Би искала да е долу, на улицата, за да дели опасностите с Мариус и Филип. Но присъствието на Жозеф я приковаваше в тази стая, където примираше от тревога.
Нещастното дете се притискаше към нея. Бе бяло като платно и стискаше зъби, без да издаде нито звук. Заровило лице в полите на младата жена, обвило инстинктивно малките си ръчички около кръста ѝ, то стоеше неподвижно и примряло от страх. Многократно през прозореца минаваха куршуми, които повреждаха мебелите и се забиваха в стените. Фин изумено гледаше дупките от куршумите.Тя се свиваше и притискаше още по-силно Жозеф в ръцете си. Разбира се, не мислеше за себе си. При мисълта, че някой куршум можеше да рикошира и да улучи детето в скута ѝ, по тялото ѝ преминаваше ледена тръпка.
Това мъчение продължи повече от час. Вслушваше се с тревога и в най-малките шумове. Изведнъж по врявата, идваща от площада, се досети, че барикадите са превзети. Изпита силен страх.
Стрелбата бе прекратена. Фин се престраши и се доближи до прозореца, за да погледне навън. Обземаше я мъчително безпокойство. Питаше се защо Мариус и Филип не се бяха качили в стаята ѝ след превземането на барикадата. Трябваше бързо да дойдат и да се скрият при нея. Щом не бяха дошли, значи бяха арестувани, а може би и убити. Тя си представи своя мъж и зет си как лежат окървавени на паважа или как войниците ги отвеждат в затвора; тези мъчителни сцени я накараха да се разридае.
После Фин видя на площада войскови части, които бързо се отправяха към къщата, и се отдръпна от прозореца. Скоро отекнаха удари от брадва. Жозеф се разплака; немият ужас, който изпитваше до този момент, се смени със сърцераздирателни викове. Зовеше баща си, вкопчваше се около врата на Фин, крещеше, че не иска войниците да го вземат.
Писъците на клетото дете подлудиха младата жена. Тя побягна по стълбите с намерение да слезе и изтича при Мариус и Филип. Но не бе стигнала и до първия етаж, когато чу падането на вратата. В същия миг въстаниците, скрити в коридора, изпразниха пушките си и изтичаха нагоре по стълбите. Фин не знаеше какво да прави. От вестибюла се донасяше неясен шум. Скоро чу и приближаващите стъпки на войниците. Може би щеше да остане на мястото си, ако, наведена над перилото, не бе видяла мъжа, който се качваше пръв. Бе Матеус. Стори ѝ се, че вижда призрака на отчаянието си. Като омагьосана, с разширени от ужас очи, тя се заизкачва бавно, отстъпвайки пред Матеус, който я гледаше втренчено. Когато младата жена влезе в стаята, преди още да успее да заключи, той се спусна към нея и изтръгна Жозеф от ръцете ѝ. Фин проплака тихо – това бе единственият ѝ протест, защото бе смазана от вълнение и едва се държеше на крака. Когато вече не усещаше детето в ръцете си, тя ги протегна напред, сякаш да вземе обратно скъпото си съкровище. Но срещна само празнота и се строполи безжизнено на земята.