Слезе бързо. На първия етаж видя странна гледка. Матеус лежеше на стъпалата с пръсната глава; бе разтворил ръце и Жозеф бе паднал върху него, без да се удари. Куршумът на Филип бе улучил агента в главата, минавайки покрай челото на детето. Дошло на себе си след силната уплаха, която бе позволила на Матеус да го отнесе безпрепятствено, то ронеше горещи сълзи. Все още лежеше върху трупа.
Каде отдръпна тялото и взе клетото детенце в ръце. Бе изкачил няколко стъпала, когато му хрумна нещо. Слезе отново и претърси трупа. Взе всички книжа, които намери у него. Можеха да послужат.
Когато се върна в стаята на третия етаж, завари Совер доста объркан, защото не знаеше как да окаже първа помощ на Фин, която все още беше в безсъзнание. Бе я пренесъл на леглото. Каде сложи Жозеф до сестра си. Детето веднага обви ръце около врата ѝ, притисна се към нея щастливо, че е намерило отново любимото си убежище. Фин страстно целуна Жозеф. Струваше ѝ се, че е изживяла страшен кошмар. Внезапно отново пребледня и попита:
– Къде са Мариус и Филип? Не крийте нищо от мен, моля ви!
Тогава Каде ѝ показа двамата братя в съседната къща. Обзета от радост, тя не помръдна. Все още съществуваше опасност за тях, но бяха живи и това бе най-важното.
Филип и Мариус също вкусваха от радостта. След изстрела Филип едва не припадна. Очите му се премрежиха, нададе вик на ужас, когато видя Матеус и детето да падат. И за миг бе скован от ужас: не можеше да различи през дима дали не бе улучил сина си.
Но когато Мариус чу плача на детето, което Каде отнасяше в стаята, извика:
– Погледни!
Тогава двамата братя, безкрайно щастливи, проследиха сцената, която се разиграваше пред тях. Виждаха Фин и Жозеф живи и здрави и вече бяха сигурни, че тях самите не ги грози никаква опасност сега, когато имаха до себе си приятели, които да ги защитават.
Успокоиха се още повече, когато видяха, че в стаята се качваха господин Мартели и абат Шастание, водени от господин Дьо Жирус. Тримата бяха изчакали влизането на войниците, за да дойдат и да защитят младата жена. Не можеха да се досетят за кратката драма, която бе се разиграла. Трупът на стълбите ги накара да побързат. Горе научиха всичко от устата на Каде и Фин.
– Този Казалис е мръсник – извика господин Дьо Жирус, – заемам се с него... Но преди всичко трябва да помислим как да скрием Мариус и Филип от войниците... Ето, погледнете, няма време, трябва да се бърза.
Сочеше площада. Действително, положението на двамата братя ставаше критично. Изстрелът на Филип бе привлякъл вниманието към къщата, където бяха скрити с Мариус. Сапьорите вече разбиваха вратата с брадви.
– Имат само един начин за спасение – промълви господин Мартели, – да се опитат да избягат по покривите.
– Подобно бягство е невъзможно – отговори разгорещено Каде. – Къщата е много по-висока от останалите... Свършено е с тях.
Фин отново беше обезумяла от отчаяние. Всички напразно си блъскаха главите да измислят нещо. А брадвените удари се засилваха.
Изведнъж господин Дьо Жирус се обърна към Совер, когото Каде бе представил като приятел:
– Не можете ли да спрете хората си?
– О, не! – извика капитанът отчаяно. – Да не мислите, че в националната гвардия се подчиняват просто така!... Почакайте, почакайте...
Очите на Совер бяха широко разтворени. Явно някаква мъчителна мисъл се раждаше в него. Изведнъж извика:
– Хрумна ми нещо. Елате, Каде!
Двамата мъже слязоха бързо. Близо пет минути господин Дьо Жирус и останалите ги чакаха, изпълнени със страх. Най-после те се върнаха. Всеки носеше по пакет с дрехи.
Каде направи знак па Мариус и Филип да отворят прозореца, зад който се криеха. Когато разбраха и направиха така, както искаше, младежът им хвърли пъргаво и със сила двата пакета. Войниците долу, чието внимание бе изцяло погълнато от вратата, която очакваха всеки момент да поддаде, не видяха двете тъмни сенки, преминали на тях.
Ето каква бе идеята на Совер. Бе отишъл с Каде до един подвижен лазарет, където имаше дванадесетина ранени гвардейци, и оттам спокойно бе откраднал два комплекта униформи, като се възползва от всеобщата суматоха.
Филип и Мариус чувстваха колко сериозно е положението им. Щяха да се опитват да бягат по покривите, когато разбраха, че приятелите им обмислят бягството им. Щом получиха дрехите, бързо се качиха на тавана, където се преоблякоха като гвардейци. Едва успяха да хвърлят собствените си дрехи през един прозорец с изглед към съседния двор и чуха, че се разбира входната врата. Скриха се и умело се присъединиха към нахлуващите войници. Дори известно време им помагаха в търсенето, което, разбира се, бе напразно; после, без да бързат, излязоха на улицата.