Долу намериха господин Дьо Жирус и Совер, които ги чакаха. Малко по-нататък на площада бяха Каде, Фин, господин Мартели и абат Шастание. Младата жена, която носеше Жозеф, бе решила да се върне веднага в жилището си на улица "Бонапарт". Щом забеляза Мариус и Филип на улицата, тя се отдалечи, като обръщаше глава на всяка крачка. Бе натоварила господин Дьо Жирус да доведе двамата братя.
Филип и Мариус стиснаха силно ръката на бившия управител на пристанищната кантора. Не можеха да намерят думи, за да му благодарят.
– Всичко е наред, всичко е наред – прошепна добрякът, дълбоко развълнуван. – Това е нормално между приятели, по дяволите. Но нали разбирате, преди всичко редът! Националната гвардия бе създадена, за да го поддържа... Аз не се шегувам със службата!
И той започна да сипе обидни думи по гвардейците, които сновяха слисани по площада. Господин Дьо Жирус и двамата братя си тръгнаха бързо.
Когато Совер се опитваше да се присъедини към хората си, забеляза зад едно дърво разтревожения господин Дьо Казалис с пребледняло лице. Престори се, че не го е видял, и започна да го следи.
Бившият депутат не можеше да си обясни странните събития, които ставаха пред очите му. Откакто Матеус бе изчезнал в къщата, той чакаше завръщането му, без да разбира нищо. Когато видя Фин с малкия Жозеф, когато забеляза, че неприятелите му се измъкваха от всичките му клопки, го обзе скрита ярост. Гневът му се усилваше от една мисъл, която го измъчваше: мислеше, че Матеус го е предал.
– Какво ли прави този негодник? – шепнеше той. – Продал се е на Кайолови, улеснил е бягството им.
Накрая се реши да отиде и да види какво прави Матеус в тази къща, от която не излизаше. Ако беше го срещнал, щеше да го удуши. Когато стигна на първия етаж, той се блъсна в безжизненото тяло на съучастника си. Пребледня като мъртвец и го погледна, зяпнал от изненада и ужас. После внезапно се наведе и го претърси. Когато видя, че джобовете му са празни, той се отчая. Ритна ядосано трупа и бързо си тръгна.
– Знаех си аз – мърмореше Совер, който не изпусна от очи Казалис, – че тази странна птица е свързана по някакъв начин с отвличането на детето.
Битката бе приключила, войските бяха победили. Беше около четири часът. Съпротивата на работниците бе отчаяна, но краткотрайна. Главните водачи на въстаниците бяха избягали още след превземането на барикадите. Много работници обаче бяха арестувани. Тези, които не можаха да избягат по покривите на къщите, бяха заловени при обиска в зимниците, в шкафовете, под леглата, в камините и дори в кладенците; навсякъде, където бяха помислили, че могат да се скрият.
След като къщите бяха претърсени, а шестте барикади – разрушени, войниците окупираха площад "Озьо".
Вечерта у Мариус се състоя приятелско събиране. Младото семейство, Филип и Жозеф бяха отново заедно. В очите им имаше сълзи на радост и нежност. Точно тогава господин Дьо Жирус влезе и съобщи, че Филип трябва да изчезне възможно най-бързо, ако не иска да бъде заточен. Предложението му да го отведе на следващия ден в Ламбеск и там да го скрие в едно от именията си бе прието с признателност. А до следващия ден Филип трябваше да остане в къщата на господин Мартели.
Когато Филип и господин Мартели си тръгнаха, господин Дьо Жирус разговаря дълго с Мариус за господин Дьо Казалис. Каде бе предал на зет си книжата, намерени в джоба на Матеус, между които бе писмото, което агентът бе получил от господаря си и което му гарантираше известна сума като награда за похищението на Жозеф. Подобен документ представляваше страшно оръжие. Сега вече Кайолови можеха да накарат чичото на Бланш да върне заграбеното.
Според Мариус най-добре беше да не искат никакви пари от господин Дьо Казалис, а да използват единствено намереното у Матеус писмо като постоянна заплаха, която би принудила депутата да се откаже от всякакви действия срещу Филип. Един скандал можеше само да навреди на цялото семейство.
Господин Дьо Жирус одобри напълно тази безкористност и се зае лично да се срещне с господин Дьо Казалис. На другия ден отиде при него и двамата останаха затворени в стаята два часа. Домашната прислуга чуваше само ужасни викове. Никой никога не разбра какъв е бил разговорът между двамата благородници. Сигурно господин Дьо Жирус жестоко бе упрекнал господин Дьо Казалис за неговата непочтеност и като честен човек го бе посрамил, за да получи от него тържествени обещания. Ето как в тази история един аристократ разобличаваше недостатъците на друг, но насаме. Когато господин Дьо Жирус си тръгна, слугите забелязаха, че господарят им го изпраща смирено, без да каже нищо и с бледо лице.