Щом Филип научи, че младото семейство е в предградието на Марсилия, той се сбогува с господин Дьо Жирус и дотича при сина си. Скучаеше в Ламбеск и убеди брат си, че може спокойно да живее с тях. Холерата бе изтрила спомена за въстанието; никой не можеше да дойде да го арестува тук, в това отдалечено място.
Започна приятен и спокоен живот. Докато над града се стоварваше страшният бич на заразата, за жителите на малката вила дните минаваха безметежно. След ужасните удари, които им бе нанесла съдбата, сега се опиваха от щастие. Вече е дошло време да не страдат.
Рядко излизаха, стояха си вкъщи, достатъчна им бе градинката пред вилата. Изминаха две седмици, изпълнени с покой. Една сутрин Филип, който цяла нощ бе мислил за миналото, заяви, че ще излезе да се поразходи. Отправи се към мелницата в Сен Жозеф по добре познатия му път. Бе минавал оттам, когато отиваше на среща с Бланш.
Когато стигна до малката борова горичка зад селската къща, той си спомни за оня майски ден, за оня безумен следобед, в който Бланш се бе хвърлила в обятията му и който му донесе само нещастия след това. Този спомен бе едновременно горчив и приятен. Виждаше отново младостта си, безумната си и изгаряща любов и едновременно с това – сълзите и отчаянието на единствената жена, която бе обичал. Неусетно две големи сълзи се стекоха по бузите му.
Той ги избърса, огледа се наоколо, за да открие мястото, където Бланш бе седяла до него. Изведнъж забеляза господин Дьо Казалис, застанал неподвижно на пътеката, отправил към него страшен поглед.
Бившият депутат бе сред първите, напуснали Марсилия. Бе се преместил в имението си в предградието Сен Жозеф, където живееше сам в скрито озлобление и ярост. След разговора си с господин Дьо Жирус бе обзет от униние, което все по-рядко се нарушаваше от страшни пристъпи на гняв. Бе изминала година, а в ушите му още звучаха възмутените презрителни думи на стария граф. Тези думи го задушаваха, искаше му се да получи облекчение, да си отмъсти на някого. Разбираше много добре, че не може да се нахвърли върху господин Дьо Жирус, затова желаеше да се срещне лице в лице с Филип, за да приключи веднъж завинаги с него – да го убие или да бъде убит.
Вече не мислеше за пари, бе престанал да жадува за разкош и могъщество. Откакто разбра, че Кайолови са се отказали от богатството на племенницата му, то също му бе станало безразлично. Дълбоко в себе си изпитваше огромна нужда да измие презрението на господин Дьо Жирус с кръвта на някой неприятел.
И ето че изведнъж срещаше Филип в това безлюдно място, сред тази гора, която му принадлежеше. Бе излязъл умислен да търси някакво средство, за да постигне целта си, а ето че случайността го срещаше с този, към когото бе насочена цялата му омраза.
Двамата мъже се погледнаха за миг мълчаливо. И двамата се бяха навели напред, сякаш готови да се вкопчат един в друг. После изпитаха срам от дивашкото си поведение. Искаха да се отнасят един към друг по-цивилизовано.
– Търся ви цяла година – започна тихо господин Дьо Казалис.
– Ние си пречим един на друг. Затова единият от нас трябва да изчезне.
– И аз мисля така – съгласи се Филип.
– В къщата си имам оръжие. Почакайте ме. След минута съм тук.
– Не, не можем да се бием така. Ако ви застрелям, ще ме обвинят в убийство. Трябват ни секунданти.
– Откъде да ги вземем?
– След два часа всеки от нас може да се върне от Марсилия с по двама приятели.
– Добре. Срещата ще бъде в дванадесет часа на същото място.
Говореха твърдо, без обидни думи. Предизвикателството бе естествено, сякаш ставаше дума за нещо отдавна уговорено.
Филип веднага отиде в Марсилия. Реши да не казва на брат си за дуела. Чувстваше колко необходим и съдбоносен е той и затова не искаше никой да му попречи.
Спусна се по главната улица и срещна Совер, който вървеше с широки крачки.
– Не ме спирайте – предупреди той. – Бързам да се върна в Егалад. Хората тук измират като мухи. Вчера имаше осемдесет умрели.
Без да го изслуша докрай, Филип му съобщи, че му предстои дуел и че разчита на него. Когато му каза името на противника си, Совер възкликна:
– Идвам с вас! Никак няма да ми е неприятно да видя как ще пръснете черепа на този злодей.
Отидоха заедно при господин Мартели. Неговото смело поведение предизвикваше в Марсилия всеобщо възхищение. Собственикът на кораби изслуша внимателно Филип и също като него сметна, че дуелът е неизбежен и необходим.