– На ваше разположение съм – заяви кратко той.
Тримата мъже взеха файтон и малко преди дванадесет часа навлязоха в боровата гора, където трябваше да чакат господин Дьо Казалис.
Най-сетне той пристигна. След като напразно бе обикалял Марсилия, без да открие двама от приятелите си, бе решил да отиде за секунданти в една казарма. Двама сержанти приеха охотно да тръгнат с него.
Щом файтонът му пристигна и спря до този на Филип, крачките бързо и мълчаливо бяха изброени, оръжията – заредени още преди да се намесят секундантите. Никога подготовката за един дуел не е била толкова кратка.
Когато застанаха един срещу друг, Филип, когото съдбата бе поставила в по-изгодно положение, вдигна оръжието, готов за стрелба.
Потрепера от някакво предчувствие. Преди идването на господин Дьо Казалис той се вглеждаше тъжно в заобикалящата го борова горичка, където някога бе обичал. Често съдбата е жестока. Декорът бе същият, огромното небе се простираше все така кристално чисто, полето – спокойно и красиво.
Когато видя пистолета си, Филип си спомни, че точно тук, на това място, Бланш го бе целунала някога за първи път. Този спомен го развълнува дълбоко. Стори му се, че сърцето му шепне: "Където съгреших, там ще бъда наказан."
Натисна спусъка с трепереща ръка. Куршумът счупи клона на един бор. Беше се прицелил лошо.
Господин Дьо Казалис вдигна също оръжието си. Насочи го към Филип. Погледът му бе изгарящ. Силно пребледнели, Совер и Мартели чакаха. Филип леко се отмести, гледайки смело насочения към него пистолет. Но той не го виждаше, мислеше неволно за Бланш и чувстваше как цялото му същество все по-силно крещи: "Където съгреших, там ще бъда наказан."
Последва изстрел. Филип падна.
Совер и господин Мартели се спуснаха към ранения, който лежеше на тревата.
– Ранен ли сте? – попита с разтреперан глас бившият управител.
– Умирам – прошепна Филип. – Това място явно е било фатално за мен...
И изгуби съзнание. Двамата секунданти се разбраха за миг. В бързината не бяха се сетили да доведат лекар. Раненият трябваше незабавно да бъде откаран в Марсилия.
– Чуйте – предложи господин Мартели, – ще го кача във файтона и ще го откарам в болницата на манастира. Там ще му окажат най-бързо помощ... Вие през това време идете да предупредите брат му... Гледайте младата жена и детето да не разберат нищо.
И двамата бяха много разстроени. Струваше им се, че загубват много близък човек. Совер побягна към Сен Жюст, а господин Мартели, подпомогнат от сержантите, занесе Филип във файтона. Господин Дьо Казалис се бе отдалечил: преструваше се на безразличен, но сърцето му щеше да изскочи от радост.
Собственикът на кораби подкани кочияша да кара бавно. През целия мъчителен час, докато продължи тъжното пътуване, той придържаше отпуснатата глава на ранения. Бе сложил кърпичка на раната, за да спре кръвта, но Филип бе толкова слаб, че господин Мартели се страхуваше да не издъхне, преди да стигнат до болницата.
Когато пристигнаха и господин Мартели съобщи, че води ранен, веднага му отговориха, че няма места. Накрая го приеха, но тъй като всички легла бяха заети, настаниха Филип при болните от холера. Лекарят, който веднага дойде да го прегледа, поклати глава и каза, че няма значение къде ще го сложат и за него това не е опасно.
Господин Мартели съпроводи Филип. Не искаше да си тръгне преди идването на Мариус. Стаята, в която влезе, имаше зловещ вид. Това бе дълго помещение с два реда бели легла, наредени до стените като гробове, а в тях се виждаха някакви полу-трупове, сгърчени в ужасна агония, които крещяха от болка: това бе лицето на страшната болест.
Монахини, слаби и нежни жени, обикаляха спокойно около леглата и помагаха на лекарите.
Господин Мартели бе приседнал до дюшека, на който бяха сложили Филип. Гледаше смъртта право в очите и следеше с поглед забързаните монахини.
На няколко крачки от него видя монахиня, която с нежни думи облекчаваше последните мигове на един старец, чието лице, изкривено от агонията, му се стори познато. Приближи се и с болка разпозна абат Шастание. Свещеникът умираше, станал жертва на пламенното си милосърдие. От началото на епидемията не бе почивал нито час; денонощно обикаляше къщите на бедните, обикаляше семействата, в които имаше болни; бе продал всичко, което имаше, за да помага на бедните, и когато остана само с дрехите на гърба, започна да иска помощ от богатите. Сутринта, когато излизаше от една къща в стария град, самият той бе поразен насред улицата от пристъп на холера. Отведоха го бързо в болницата. Вече два часа страдаше тихо.