Това препятствие разгневи господин Дьо Казалис. Трябваше да чака цял четвърт час. Дълбоко в себе си пращаше процесията по дяволите, защото бързаше да получи новини за Филип.
Но в мига, в който Богородицата минаваше край него, той изведнъж почувства смъртна студенина да се разлива по тялото му. Подпря се на рамото на единия от сержантите и изведнъж се свлече в колата с глух стон.
Поразен бе от смъртоносна болест. Бе се спасил от ръката на Филип, но с наказанието му се бе заела холерата.
Двамата сержанти излязоха от колата. Тълпата, разбрала, че вътре има болен от холера, се отдръпна ужасено.
– Водете го веднага в болницата – викна единият от сержантите.
Кочияшът удари коня с камшик и файтонът навлезе в стария град, откъдето бе дошла процесията. След няколко минути бе пред болницата.
Двама санитари поеха господин Дьо Казалис, за да го отнесат в стаята с болните от холера. Имаше само едно свободно легло и то бе до леглото на Филип.
Когато донесоха бившия депутат вече почернял, Мариус и господин Мартели го познаха и се отдръпнаха ужасено.
Господин Дьо Казалис не видя веднага какъв съсед му бе отредила съдбата. Болестта го бе поразила много бързо... С него беше свършено. В миг на конвулсия той се повдигна и най-сетне забеляза лежащия в безсъзнание на съседното легло Филип. Изсмя се злорадо, помисли, че врагът му е мъртъв. После си помисли, че и той самият ще умре, че няма да живее дълго, за да вкуси от сладостта на отмъщението. Тогава се отпусна в леглото със силни яростни викове:
– Спасете ме, искам да живея! Богат съм, ще ви платя!
И се преви в още по-ужасни болки. Крещеше, че нещо вътре в него го разкъсва.
Филип отново бе отворил очи. Пресипналият глас на неговия враг го изтръгна от смъртния унес, който вече обхващаше тялото му. Повдигна глава и погледна господин Дьо Казалис като в сън.
Когато бившият депутат видя, че Филип възкръсва и го гледа с неясен поглед, обзет от ярост и гняв извика:
– Той е още жив! Ах, този негодник ще живее, а аз ще умра!
Двамата се гледаха. Дори пред лицето на смъртта омразата ги изправяше един срещу друг. Изведнъж сред тишината чуха божествен глас:
– Подайте си ръце, аз го искам. Към вечността не бива да се тръгва с омраза в сърцето.
Повдигнаха глави и забелязаха до себе си Бланш, изправена, със сива роба. Стори им се пораснала.
Филип мълчаливо вдигна молитвено ръце. Мислеше, че е вече в отвъдното, където често бе мечтал да намери любимата си. Сънят му продължаваше.
Господин Дьо Казалис стисна зъби, като чу да се говори за мир. Появата на племенницата му го разгневи окончателно.
– Кой те доведе тук? – извика той. – Знаела си, че ще умра, и си дошла да се порадваш на смъртта ми!
– Чуйте – продължи Бланш, – Господ ще ви съди. Не се явявайте пред него с омраза в душата... За Бога, подайте ръка на Филип.
– Не, никога! По-скоро ще бъда прокълнат, отколкото да се помиря с него... Когато се прицелих в него, знаех добре, че той ще умре. Не се надявай да го спасиш и отново да ти стане любовник.
Той богохулстваше, сочеше с пръст небето, обсипваше с гнусни думи племенницата си и Филип. Болестта го обхващаше все по-силно, чувстваше, че изстива, и ужасът от близкия край го правеше още по-свиреп. Приличаше на разярено, но немощно животно.
Бланш се отдръпна и се подпря на леглото на ранения, който я гледаше все така нежно, наведе се над него и го попита тихо:
– Ще подадете ли ръка на този човек?
Филип се усмихна.
– Да, прощавам му и желая той също да ми прости... Искам да живея с теб на небето... Нали ще молиш Бог да ме приеме в твоя рай?
Силно развълнувана, Бланш взе ръката на умиращия, който потрепера.
– Подайте си ръката – помоли господин Дьо Казалис тя.
– Не, никога, никога! – изкрещя той, разтърсен от гърч. – Не искам да живея с вас, на вашето небе. Предпочитам огъня на ада... Върви си... Никога, никога....
Превиваше двете си ръце от болка и докато викаше, бе разтърсен от нова конвулсия, след което издъхна. Трупът му остана сгърчен.
Бланш бе извърнала глава ужасена. Когато погледна Филип, той също издъхваше. Стискаше слабо ръката ѝ. Погледът му се бе прояснил, а устните му се разтвориха в лека усмивка. Представяше си, че е умрял отдавна, не мислеше вече за брат си, който беше там, нито за сина си, когото бе поискал да види.