– Ние стоим над позора! – извика с омраза в гласа депутатът.
– Безчестие за една Казалис е не това, че е била любовница на някой си Филип Кайол, безчестие ще бъде да се свърже с хора като вас.
– Хора като нас имат друго мнение за честта... Впрочем аз не настоявам. Единствено дългът ми диктуваше да ви предложа това удовлетворение, което вие отхвърляте... Позволете ми само да добавя, че племенницата ви без съмнение би приела това предложение, ако имах честта да ѝ го направя.
– Така ли смятате? – Господин Дьо Казалис говореше с насмешка.
Той позвъни и заповяда веднага да повикат племенницата му.
Бланш влезе. Беше бледа, със зачервени от плач очи, сломена от силните вълнения; потръпна, когато видя Мариус.
– Госпожице – студено заговори чичо ѝ, – този господин моли за ръката ви от името на безчестника, когото не искам да назовавам пред вас... Кажете на господина онова, което ми казахте.
Бланш се олюляваше. Без да смее да погледне Мариус, впила очи в чичо си, трепереща, с колеблив и слаб глас, тя прошепна:
– Казах ви, че бях отвлечена и че ще направя всичко необходимо, за да бъде наказан отвратителният насилник, чиято жертва станах.
Тези думи бяха изрецитирани като заучен урок. Както апостол Петър се отричаше от Христос, така и Бланш отхвърляше Филип.
Господин Дьо Казалис никак не бе губил времето си. Още щом му предадоха племенницата, той се зае да упражни върху нея цялата си упоритост и авторитет. Единствено тя можеше да му помогне да спечели. Трябваше да я принуди да излъже, да потисне разбунтувалото си сърце, да я направи послушно и безмълвно оръжие в своите ръце.
В продължение на четири часа ѝ говори студено и грубо. Умело бе сдържал чувствата си. Говори със смазващо високомерие, напомни ѝ за дълбоките корени на рода им, подчерта могъществото и богатството си. Изключително живописно нарисува картината на един смехотворен и вулгарен неравен брак, а след това друга, в която описа красотата на една богата и равностойна женитба. Атакува тщеславието на девойката, умори я, сломи силите ѝ, обърка я, направи я такава, каквато желаеше – покорна и инертна.
И ето сега, след този продължителен разговор, след това дълго мъчение, Бланш бе победена. А може би под въздействието на съкрушителната реч на чичо ѝ нейната патрицианска кръв най-сетне се бе разбудила и разбунтувала при спомена за грубите ласки на Филип; може би бяха оживели детските ѝ мечти за разкошни тоалети, почести и изтънчени светски удоволствия. Освен това я болеше глава, сърцето ѝ беше слабо и тя не можеше дълго да се съпротивлява на този ужасен натиск. Всяка фраза на господин Дьо Казалис я съсипваше, смазваше, пораждаше у нея мъчително тревожни мисли; не ѝ остави капчица воля. Бе обичала и бе последвала Филип от слабост; сега отново слабостта щеше да я обърне против него. Прие всичко, обеща всичко. Не искаше нищо друго, само да се отърве от задушаващите я думи на чичо ѝ.
Когато Мариус чу странната ѝ декларация, остана смаян, ужасен. Спомняше си държането на момичето при градинаря Ейас, отново я виждаше в прегръдките на Филип почти в несвяст, изпълнена с доверие и любов.
– Ах, госпожице! – В гласа му се чувстваше горчивина.
– Мислех, че "отвратителното покушение", на което сте жертва, не ви възмущаваше толкова силно в деня, в който ме молехте да искам прошката и съгласието на чичо ви... Не си ли помислихте, че лъжата ви ще погуби човека, когото може би все още обичате и който е ваш съпруг?
Вцепенена, свила устни, Бланш се взираше пред себе си с не-виждащ поглед. Внезапно промълви:
– Не разбирам какво искате да кажете. Аз не лъжа... Просто отстъпих пред силата... Този човек ме опозори и чичо ми ще отмъсти за опозореното ни семейство.
Мариус се беше изправил. Изглеждаше много по-висок. Чувството за справедливост и истина бе озарило лицето му, бе го направило красиво. Огледа се наоколо и изрече бавно с жест на презрение:
– И аз се намирам у семейство Казалис, у потомците на онази знатна фамилия, с която се гордее цял Прованс?... Не мислех, че в този дом обитава лъжата, не очаквах да се срещна тук с хулата и подлостта... О, чуйте ме докрай! Искам да хвърля достойнството си на лакей в безчестното лице на своите господари.
После се обърна към депутата и посочи разтрепераната Бланш:
– Това дете е невинно и аз му прощавам слабостта... Но вие, господине, вие сте хитър човек, готов сте да спасите честта на всяко момиче, стига то да приеме лъжата и страха... Ако сега ми предложите ръката на госпожица Бланш дьо Казалис, аз ще ви откажа, защото никога не съм лъгал, никога не съм постъпвал нечестно и за мен ще е позор да се свържа с такъв човек като вас.