Отвори им възрастна слугиня. Тя ги въведе в малък кабинет с тъмни стени, който приличаше на строг будоар.
Абат Донадеи ги прие с изискана любезност. Бледото му нежно лице, върху което се четеше игрива лукавост, не изрази ни най-малко учудване. С приятелски жест сложи един до друг два стола и ги предложи на посетителите. Беше с дълга, свободна в талията черна тога. В този строг костюм приличаше на кокетка; малките му бели ръце се подаваха от широките ръкави; гладко избръснатото лице изглеждаше свежо под кестенявите къдрици. Беше на около тридесет години.
След като на свой ред седна в един от фотьойлите, той изслуша, сериозен и усмихнат, разказа на Мариус. Накара го да повтори всички злощастни подробности от бягството на Филип и Бланш: явно тази история силно го интригуваше.
Абат Донадеи бе роден в Рим. Имаше чичо кардинал, който един ден внезапно го бе изпратил във Франция, без някой някога ла разбере защо. Когато пристигна в Екс, красивият абат бе принуден да стане учител в семинарията; бе толкова обиден от новото си положение, че дори се поболя.
Кардиналът се трогна и препоръча племенника си на епископа на Марсилия. Оттогава Донадеи се оправи. Постъпи в "Сен Виктор" и, както наивно казваше абат Шастание, успя да спечели всеобщата любов и уважение само за няколко месеца. С нежната си италианска натура и миловидно розово лице беше същински Христос за натруфените набожни дами от енорията. Чувстваше се блажено най-вече когато стоеше на катедрата си; лекият акцент придаваше очарование на проповедите му; когато разпереше ръце, умееше да го направи с онзи трепет, който разплаква аудиторията.
Както повечето италианци, бе роден за интригант. Щедро си послужи и дори прекали с препоръката на чичо си пред епископа на Марсилия. Много скоро придоби огромна скрита власт, власт, действаща подмолно и разтваряща земята под краката на тези, от които искаше да се отърве. Стана член на един могъщ религиозен клуб в Марсилия благодарение на гъвкавостта си. С усмивки и раболепие успя да наложи волята си сред колегите, стана водач на партията. Започна да се намесва навсякъде и във всичко. Именно той подтикна господин Дьо Казалис да се кандидатира за депутат и очакваше удобен момент да поиска отплата за услугите си. Планът му бе такъв: да подпомага и работи за успеха на богати хора, По-късно, когато заслужеше признанието им, смяташе те да работят в негова полза.
Внимателно разпита Мариус. Любезният му прием създаде впечатление, че е благоразположен да помогне в замисленото освобождаване на Филип. Младият човек бе пленен от приятните му маниери и разкри душата си; разказа за плановете си, сподели, че единствено духовенството е способно да спаси брат му. И накрая го помоли за съдействие пред негово преосвещенство.
Абат Донадеи се изправи и със строг тон изрече:
– Господине, моят сан ми забранява да се намесвам в тази окаяна и скандална авантюра. Враговете на църквата твърде често обвиняват свещениците, че се месят в светския живот. Мога само да се моля на Бога брат ви да бъде спасен.
Отчаян, Мариус също бе станал. Разбираше, че Донадеи се бе надсмял над него.
– Благодаря ви! – кимна той и се опита да запази самообладание. – Молитвите са сладко утешение за нещастните. Молете Бог да бъде справедлив към нас.
След тези думи той се отправи към вратата, следван от абат Шастание, който вървеше с наведена глава. Донадеи се преструваше, че не вижда стареца.
Но преди да стигнат прага, красивият абат отново любезно задържа за миг Мариус.
– Вие сте служител при господин Мартели, нали така?
– Да, господине – учудено отговори младежът.
– Това е изключително почтен човек. Зная, че не е от нашите приятели... Все пак се отнасям с най-дълбоко уважение към него. Сестра му, госпожица Клер, чийто духовен наставник съм, е една от най-добрите в енорията.
Мариус го гледаше, без да отговаря. Донадеи продължи леко поруменял:
– Тя е очарователна и изключително набожна девойка.
Сбогува се с изтънчена любезност, след което тихо затвори вратата. Абат Шастание и Мариус, останали сами на тротоара, се спогледаха. Младежът сви рамене. Старият свещеник бе поразен от комедията, разиграна от Божия служител.
– Приятелю мой, не бива да виним Бога за това, че тези, които му служат, не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Вината на младия абат се крие единствено в амбициите му...
Старецът продължи още дълго да говори, сякаш извиняваше Донадеи. Мариус го гледаше, трогнат от добротата му. Неволно сравняваше този нещастен старец с всесилния абат, който с усмивките си покоряваше епархията. Помисли, че църквата не се отнася с еднаква любов към своите чада и че подобно на всички майки обича повече розовите личица и пренебрегва нежните души, които тихо и предано ѝ служат.