Двамата посетители вече се отдалечаваха, когато една кола се спря пред малката къща. Мариус видя от нея да слиза господин Дьо Казалис; депутатът влезе бързо при абат Донадеи.
– Вижте! Гледайте, отче! – възкликна младежът. – Сигурен съм, че санът на свещеника съвсем не му пречи да работи за каузата на господин Дьо Казалис.
За миг го обзе изкушението да се върне в дома, в който на Бог се отреждаше чакана мизерна роля. Пи после се успокои, благодари на абат Шастание и се отдалечи убеден, че последната врата, водеща към спасението на брат му, вратата, чийто ключ бе у висшето духовенство, бе захлопната пред него.
На следващия ден господин Мартели му съобщи за постъпките си пред първия нотариус на Марсилия. Господин Дъглас бе набожен човек. За по-малко от осем години бе придобил изключителна влиятелност благодарение на клиентелата си и на щедрите дарения за църквата. Хората го обичаха и уважаваха. С възхищение говореха за този добродетелен труженик, който водеше изключително скромен живот. Безпределна бе вярата в почтеността и в забележителния му ум.
Господин Мартели бе прибягвал до услугите му, за да вложи при него част от капиталите си. Надяваше се, че ако Дъглас пожелае да подкрепи Мариус, то последният ще спечели част от духовенството на своя страна. Той посети нотариуса и го помоли за помощ. Дъглас, който изглеждаше доста зает, промърмори някакъв неясен отговор в смисъл, че е претрупан от работа и че не може да се бори с господин Дьо Казалис.
– Не бях много настоятелен – обясни господин Мартели на Мариус, – но разбрах, че вашият противник ни е изпреварил... И все пак съм учуден, че един такъв честен човек като господин Дъглас се е оставил да бъде повлиян. Сега вече, приятелю, мисля, че всичко е загубено.
Цял месец Мариус обикаля града с надежда да спечели на своя страна някои влиятелни личности. Но навсякъде го посрещаха хладно или с насмешка. Господин Мартели бе не по-малко разочарован. Буржоазията и търговците скришом се надсмиваха и не желаеха да помогнат от страх да не се компрометират. А народът осмиваше в песни господин Дьо Казалис и племенницата му, без да може да бъде по друг начин полезен на Филип Кайол.
Дните бързо се нижеха, следствието по процеса бе в пълен ход. Мариус бе сам както и в първия ден и не можеше да защити брат си от гнева на господин Дьо Казалис и лъжите на Бланш. До него бе единствено Фин, с чиито разпалени разкази печелеше на страната на Филип само симпатиите на девойките от народа. Една сутрин Мариус научи, че брат му и градинарят Ейас са били дадени под съд: първият за отвличане, а другият като съучастник в престъплението. Госпожа Кайол бе освободена поради липса на доказателства.
Мариус веднага отиде при майка си, за да изрази радостта си от това, че я вижда свободна. Клетата жена мъчително бе понесла арестуването си. Крехкото ѝ здраве се оказа силно разклатено. И само няколко дни след излизането от затвора тя тихо угасна в ръцете на сина си, който се закле, ридаейки, да отмъсти за смъртта ѝ.
Процесията по погребението се превърна в истинска народна демонстрация. Огромен кортеж жени от народа, които не се страхуваха смело да хвърлят обвиненията си срещу господин Дьо Казалис, съпроводи мъртвата до гробището "Сен Шарл", бяха готови да хвърлят и камъни в прозорците на депутата.
След погребението Мариус се почувства много сам в малкото си жилище на улица "Сент" и заплака. Сълзите носеха облекчение и той видя ясно очертан пред себе си пътя, който трябваше да следва. Нещастията, стоварили се върху него, бяха изострили чувството му за справедливост и омразата срещу неправдата. Разбираше, че целият му живот отсега нататък ще бъде посветен на едно свято дело.
В Марсилия вече нищо не можеше да се направи. Сцената на драмата се изместваше. Сега действието ѝ трябваше да продължи в Екс, тъй като процесът щеше да започне в това градче. Искаше да бъде непрекъснато там, за да проследи всички фази на делото. Поиска от шефа си един месец отпуск; молбата му веднага бе удовлетворена.
В деня, когато се канеше да отпътува, Фин се оказа в същия дилижанс.
– Идвам в Екс с вас – спокойно обясни девойката.
– Но това е лудост! – възкликна той. – Вие не сте толкова богата, за да си позволите такова нещо... А цветята? Кой ще ги продава?
– О, не се безпокойте, една от моите приятелки, съседско момиче, ще ме замества... Казах си: "Може би ще съм му полезна", облякох най-хубавата си рокля и ето ме...