– Много ви благодаря – простичко отговори развълнуваният Мариус.
9
В Екс Мариус отседна у Инар, който живееше на улица "Италия". Галантеристът не бе имал неприятности с полицията. Бяха сметнали, че е прекалено незначителен участник, за да се занимават с него.
Фин отиде направо у чичо си, който бе надзирател в затвора. Тя си имаше свой план. Донесе огромен букет от рози, който бе приет с възторг. Усмихнатата и жизнерадостна девойка скоро стана любимка на чичо си. Той беше вдовец и имаше две малки момиченца, с които Фин се отнасяше майчински.
Процесът трябваше да започне едва в първите дни на следващата седмица. Мариус не смееше да предприеме нищо и тревожно очакваше началото на дебатите. В моментни проблясъци на надежда му се струваше, че още може да разчита на оправдателна присъда. Една вечер, когато се разхождаше по главната улица, срещна господин Дьо Жирус, който бе дошъл от Ламбеск да присъства на процеса. Старият благородник го хвана за ръката и без да му каже нито дума, го отведе в къщата си, където се затвориха в голям салон.
– Тук сме сами, приятелю – подхвана аристократът. – Мога да говоря каквото мисля.
Мариус се усмихваше на грубоватото и оригинално поведение на графа.
– Е, какво, искате ли да ви помагам, да ви защитавам от Казалис?... Хайде, вие сте умен човек. Разбирате, че съм безсилен срещу това упорито и суетно дворянство, към което аз самият принадлежа. Ах, брат ви направи голям удар!
Господин Дьо Жирус се разхождаше с големи крачки из салона. Внезапно се спря пред Мариус.
– Изслушайте добре нашата история – започна той високо.
– В този град има петдесетина старци като мен. Живеем откъснато, със спомена за едно безвъзвратно отлетяло минало. Наричат ни "елитът на Прованс". Животът ни преминава в спокойно бездействие. Но в дъното на душите сме благородни рицари, предано чакащи завръщането на законните принцове. Чакаме вече толкова дълго, че уединението и скуката ще ни убият, преди да се появи и най-незначителният законен принц. Ако имахме зорки очи, щяхме да видим, че времето е наситено със събития. А на нас ни се струва, че то е спряло завинаги. Но фактите от живота ни изпреварват и смазват. Обзема ме гняв, като гледам как не искаме да се простим с нашето упорство – толкова глупаво, колкото и героично. Почти всички сме богати и бихме могли да станем процъфтяващи индустриалци, които ще работят за развитието на областта, а предпочитаме да плесеня-сваме в нашите развалини като някакви отломки от друга епоха.
Той си пое дъх и още по-енергично продължи:
– И страшно се гордеем с нашето празно съществувание. Не работим, защото трудът ни е омразен. Изпитваме свещено отвращение към народа с почернели ръце... Ах, брат ви е посмял да посегне на една от нашите дъщери! Сега ще му покажат дали кръвта му е като нашата. Ние ще се обединим и всички заедно ще дадем урок на простолюдието. Ще му отнемем желанието да бъде обичан от децата ни. Няколко влиятелни духовници ще ни подкрепят: те неизбежно са обвързани с нашата кауза... Това ще е една чудесна кампания, която ще задоволи тщеславието ни.
Настана кратко мълчание, след което господин Дьо Жирус поде с насмешлив тон:
– Нашето тщеславие... Понякога са му нанасяли силни удари. Няколко години преди да се родя, в съседната къща станала страшна драма. Господин Д’Антрекасто, председател на парламента, убил съпругата си в леглото: прерязал ѝ гърлото с бръснач, подтикван, както казват, от силна страст, която искал да задоволи дори с цената на престъпление. Бръсначът бил намерен след двадесет и пет дни някъде в градината; намерили също в кладенеца бижутата на жертвата, хвърлени от убиеца, за да заблуди следствието, че престъплението е дело на крадци. Председателят Д’Антрекасто избягал и се укрил в Португалия, където по-късно починал в нищета. Парламентът го осъдил задочно на смърт... Виждате, че ние също си имаме нашите злодеи и че народът няма за какво да ни завижда. Това жестоко убийство, извършено навремето от един от събратята ни, нанесло силен удар по авторитета ни. Някой писател би създал вълнуващ роман за тази кървава и зловеща история.
– Ние също умеем да превиваме гръб – продължи господин Дьо Жирус и отново закрачи из стаята. – Когато през 1810 година цареубиецът Фуше, тогава херцог Отрански, бе изселен за известно време в нашия град, всички знатни господа му се кланяха до земята. Спомням си един анекдот, който показва до какво унизително поклонничество бяхме стигнали. На първи януари 1811 година се бе образувала огромна опашка, която искаше да му изкаже пожеланията си за новата година. В салона, в който всеки очакваше реда си, се говореше за невероятно студената зима, а един от посетителите се безпокоеше няма ли да измръзнат маслиновите дръвчета. "О, какво значение имат маслиновите дръвчета! – възкликна един от събралите се благородници. – Само господин херцогът да е добре." Ето това сме ние днес, приятелю мой: покорни пред силните, високомерни към слабите. Има, разбира се, и изключения, но те са толкова редки... Много добре разбирате, че брат ви ще бъде осъден. Честолюбието ни, което се покорява на един Фуше, не може да се пречупи пред един Кайол... Логично е. Лека нощ.