Двамата бяха силно възбудени от бягството. Докато чакаха, стояха мълчаливи и тревожни. Филип бе сложил Бланш да седне на малко столче. Самият той на колене пред нея не сваляше поглед от девойката и целуваше нежно ръката ѝ.
– Не бива да оставаш с тази рокля, много е тънка – наруши мълчанието той. – Искаш ли да се облечеш като мъж?
Бланш се усмихна. При мисълта да се преоблече така изпита детска радост.
– Брат ми не е висок. Ще облечеш неговите дрехи.
Това бе истински празник. Девойката със смях обу панталона. Несръчността ѝ очароваше Филип, който жадно целуваше порозовелите ѝ бузи. Облечена, тя заприлича на малък мъж, на дванадесетгодишно момче. С огромно усилие успя да скрие под шапката буйните си коси.
Ръцете на любимия ѝ, който прибираше непослушните къдрици, трепереха.
Най-после Ейас пристигна с каретата. Съгласи се да подслони двамата бегълци в къщата си в предградието Сен Барнабе. Филип взе парите, е които разполагаше, и тримата потеглиха. Изоставиха каретата на моста Жаре и до къщата на градинаря стигнаха пеша.
– Слушай – промълви тя, – ще напиша на изповедника си, абат Шастание... Той ще поговори с чичо и ще го накара да ми прости и да се съгласи да се оженим. Струва ми се, че ако бях твоя жена, щях да се страхувам по-малко.
Филип се усмихна с умиление на наивността на последните ѝ думи.
– Пиши на абата, а аз ще съобщя за бягството ни на брат си. Той ще дойде утре и ще отнесе писмото ти.
Настъпи нощта, топла, изпълнена с нега. В тази нощ Бланш стана съпруга на Филип. Отдаде му се сама, без съпротива. Грехът ѝ бе рожба на неопитността, така както грехът на Филип бе породен от амбиция и страст. Ах, каква нежна и ужасна нощ! Нощ, която щеше да донесе толкова нещастия на двамата влюбени, да им причини много страдания и да ги доведе до разкаяние.
Ето как в една светла майска вечер Бланш дьо Казалис избяга с Филип Кайол.
2
Мариус Кайол, братът на любовника на Бланш, беше около двадесет и пет годишен младеж, дребен, слаб, дори хилав. Бледото му като восък лице с черни издължени очи на моменти се озаряваше от усмивка на преданост и смирение. Движеше се леко прегърбен, с колебливата и свита походка на дете. Но когато у него се надигаха омразата към злото и чувството за справедливост, той ставаше почти красив.
Беше поел тежката работа в семейството, докато брат му живееше, както му диктуваха инстинктите на амбицията и страстта. Стараеше се да изглежда незабележим до него. Обикновено казваше, че е грозен и трябва да се примири с това. Добавяше, че на Филип му е простено да се стреми да изпъкне с фигурата и красотата на лицето си. Разбира се, когато се наложеше, умееше да бъде строг с това буйно момче, по-големия си брат, и се отнасяше към него укорително и нежно като баща.
Майка им беше бедна вдовица. Живееше трудно с остатъците от зестрата си, която съпругът ѝ бе разпилял в търговията. Тези пари, вложени в банка, носеха съвсем малка рента, която едва стигаше за отглеждането и възпитанието на двамата ѝ сина.
Но когато децата пораснаха, тя им каза, че нямат средства, и ги остави сами сред трудностите на живота. И двамата братя, изправени пред битката за съществувание, водени повече от темперамента си, поеха по различни пътища.
Филип жадуваше за богатство и свобода. Не можа да привикне на труд. Искаше му се изведнъж да стане независим, мечтаеше да се ожени за богата наследница. Именно в това виждаше превъзходен начин, бързо средство да се сдобие с богатство и красива жена. Заживя безгрижно, беше вечно влюбен, харесваше му да пилее пари. Изпитваше безкрайно удоволствие да ходи добре облечен, да показва из Марсилия внезапните си модни хрумвания, дрехите си с оригинална и изискана кройка, любовните си думи и погледи. Майка му и брат му непрекъснато го глезеха и се стараеха да задоволяват всичките му прищевки. Впрочем Филип беше искрен: той обожаваше жените и му се струваше съвсем естествено да бъде обичан и един ден да се ожени за благородно, богато и красиво момиче.
А докато брат му се занимаваше да излага на показ красивата си външност, Мариус стана служител при господин Мартели, собственик на кораби от улица "Дарс". Чувстваше се удобно зад бюрото. Всичките му амбиции се свеждаха до това – да получава скромното си възнаграждение и да живее спокойно, без да привлича вниманието на околните. А да помага на брат си бе за него тайно наслаждение. Скъпи му бяха парите, които печелеше, защото имаше на кого да ги даде, кого да направи щастлив, а самият той да вкуси от сладостта на себераздаването. Бе поел правия път в живота, трудната пътека към спокойствието, радостта и човешкото достойнство.