Цял Екс се вълнуваше. Скандалите избухват със странна сила в малките градчета, където не е толкова лесно да се подхранва любопитството на безделниците. Говореше се само за Филип и Бланш; навсякъде се носеха разкази за приключенията на любовниците; всички открито казваха, че обвиняемият предварително е осъден, че господин Дьо Казалис или приятелите му са поискали присъдата на Филип от всеки съдебен заседател.
Духовенството на Екс, макар и слабо, подкрепяше депутата. Все пак в средите му имаше хора, на които бе противно да застават на страната на несправедливостта. Някои свещеници обаче се поддадоха на влиянието на религиозния клуб на Марсилия, начело на който стоеше абат Донадеи. С хитрости и ловки ходатайства те се опитаха да вържат ръцете на магистратурата. Най-вече успяха да убедят заседателите в свещената кауза на господин Дьо Казалис.
В това те бяха щедро подпомогнати от аристокрацията. За нея бе въпрос на чест да смаже Филип Кайол. Виждаше в него личен враг, който, посягайки на достойнството на един от представителите ѝ, сякаш бе посегнал на целостта ѝ. Ако човек видеше тези раздвижени, разгневени графове и маркизи, които масово се съюзяваха, би си помислил, че неприятелят е пред вратите на града. А ставаше чисто и просто дума да се осъди един клетник, чиято вина се състоеше в това, че е влюбен и амбициозен.
Филип също имаше приятели и защитници. Народът искрено бе застанал на негова страна. Нисшите слоеве осъждаха поведението и средствата, с които си бе послужил. Казваха, че много по-добре би било да обича и да се ожени за момиче от неговата среда. Макар че не приемаха постъпката му, те заставаха на негова страна срещу гнева и честолюбието на господин Дьо Казалис. В града се знаеше, че пред съдия-изпълнителя Бланш се бе отрекла от любовта си. Девойките от народа, като истински провансалки, предани и смели, се отнасяха с ненавист към нея. Наричаха я "ренегатка", търсеха в поведението ѝ позорни мотиви, не се страхуваха с красноречивия език на улицата да изказват мнението си по градските площади.
Но целия този шум по странен начин компрометираше най-вече каузата на Филип.Целият град беше посветен в драмата, която щеше да се разиграе.Тези, които бяха заинтересовани от осъждането на обвиняемия, дори не се опитваха да скрият постъпките си. Онези, които биха желали да го спасят, се чувстваха слаби и обезоръжени.Загубили всяка надежда за победа, те крещяха по улиците, доволни, че така поне могат да подразнят силните на деня.
Господин Дьо Казалис не се посвени да доведе племенницата си в Екс. В първите дни я разхождаше по главната градска улица и от това сякаш изпитваше честолюбива гордост.Така изразяваше протеста си срещу идеята за позор, за какъвто тълпата считаше бягството на девойката.Сякаш искаше да заяви на всички: "Виждате, че някакъв си селяк не може да опозори една Казалис.Племенницата ми стои над вас още и с титлата си, и с богатството си."
Но не можеше дълго да продължава с тези разходки. Народът се възмути от подобно нахалство, охули Бланш, бе готов да замери с камъни чичото и племенницата. Особено яростни бяха жените; те не можеха да разберат, че Бланш нямаше вина за това, а просто се подчиняваше на нечия желязна воля.
Народният гняв караше Бланш да трепери.Тя свеждаше очи, за да не срещне изпепеляващите погледи на тези жени. Чувстваше зад гърба си жестовете на омразата, чуваше някакви ужасни неразбираеми думи и краката ѝ се подкосяваха. Тогава се хващаше за чичо си, за да не падне. Един ден се прибра пребледняла и разтреперана и заяви, че повече няма да излиза.
Нещастното момиче очакваше дете.
Най-после дебатите започнаха. Още от сутринта вратите на Съдебната палата бяха обсадени. Огромни тълпи от жестикулиращи и викащи хора се събраха на площад "Прешьор".
Предвиждаха вероятният изход от процеса, спореха за виновността на Бланш, за постъпката ѝ, за отношението на господин Дьо Казалис.
Заседателната зала бавно се изпълваше. Имаше много редици за публиката, снабдена с билети: тя бе толкова многочислена, че повечето хора почти през цялото време трябваше да стоят прави. Тук се беше събрал цветът на дворянството, адвокати, чиновници, всички знатни граждани на Екс. Никога обвиняем не бе имал подобна публика. Когато отвориха вратите за да влязат знатните зрители, само малка част от любопитните успя да намери места. Останалите бяха принудени да стоят в коридорите, чак до стълбите на палатата. От време на време от тълпата се чуваха викове и усвирквания, които проникваха и кънтяха в залата, нарушавайки спокойното величие на това място.
По трибуните имаше много дами. С разтревожени и усмихнати лица тези, които седяха на първите редове, размахваха ветрила, навеждаха се, облягаха се на плюшените перила, а зад тях публиката се сливаше в сумрака на залата;виждаха се само напудрени розови лица сред обилие от дантели, лентички, волани. Понякога сред тази бъбрива, възбудена тълпа се чуваха звънки смехове, чуруликания, остри подвиквания; дамите сякаш бяха дошли на спектакъл.